page contents Книжен Ъгъл: Магическа „Балканска рапсодия” от многоликия талант на Мария Касимова-Моасе
Предоставено от Blogger.

Магическа „Балканска рапсодия” от многоликия талант на Мария Касимова-Моасе

3.9.18

Както подсказва заглавието, „Балканска рапсодия“ (Колибри) заплита съдбите на героите си в свят на религиозни табута, суеверия и закостенели морални норми – някъде между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк.

Докато тече това драматично повествование, напоено с болка, но осветено от свободата да обичаш и да бъдеш обичан, една съвременна жена води вътрешен диалог с предците си, за да си обясни решенията на онези, чиято кръв тече във вените й. Така, скрепявайки ловко два паралелни сюжета, отдалечени във времето, книгата разгръща една магична и въздействаща балканска история, в която единствено важни остават заветите на духа.

Мария Касимова-Моасе завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга – вълнуващ сборник с есета, статии, импресии и „бележки под линия”. Следва откъс.

Търкулна се по крака й.
Тромава, плътна капка кръв. Изхлузи се от дълбините на кльощавото й тяло и хукна между краката й. Спъна се отстрани до острото й коляно, където за секунда спря, за да огледа пътя пред себе си. Пое по вътрешната страна на прасеца, между крехките руси косъмчета на момичешкия й мъх и челно се удари в белия й чорап. Пфффф!... Памукът мигновено я пое. Тъмното червено се вля в нишките му, забави скоростта си и залъкатуши към дъното на охлузената й като плешиво теме обувка. Там някъде се шмугна в невидимото и утихна.
Мириам се закова на място. Пред нея момичетата тичаха една през друга, плитките им се вееха във въздуха и когато примижаваше, ги виждаше като мрежа. Сега мрежата сякаш се пълнеше от само себе си с още и още нишки от коса и зачеркваше пътя пред нея. Пространството, така безкрайно и въздушно допреди миг, се затваряше с шеметна скорост. Само белите чорапи на тичащите презглава напред момичета бягаха като слънчеви зайчета и проблясваха някъде неопределено далече. Белите им бели чорапи.... Мириам метна встрани платнената торба с нещата за плажа, тръсна разнищените си от търчането плитки встрани и клекна. Обгърна с две ръце крака си, като внимаваше да не топне пръст в кървавата вада, бликнала из тялото й, и стисна очи. Стисна ги толкова силно, че за момент й се стори, че ако напъне още малко, клепачите й ще се пукнат през средата. Горният завинаги ще остане недостатъчен, за да стъмни погледа, а долният ще се отпусне върху контура на окото и ще го избута надолу. Ще му натежи и на окото ще му стане тъжно. Тъгата е изпусната тежест, стоварена там, където не могат да я понесат. „И тогава вече очите ми ще гледат възрастно – помисли си Мириам, – като ма...“
– Майкааааааа – изкрещя някой и Мириам отвори очи.
– Майка те вика, Мияаааа... Прибери се за малкооооо, иначе ще те намерят и ще те накажаааааат...
Мила, малката й сестра. Разбира се...
Както обикновено, това тантуресто малко момиче, което вечно боледуваше в полите на майка им, я беше проследило. Правеше така, откакто Мириам се научи да излиза тайно в ранния следобед през прозореца на малката им стая в къщата и да се впуска в кварталните си пътешествия. Мила, този дребен, миловиден семеен шпионин, имаше способността да се появява изневиделица и да научава всичко още преди да се е случило. Движеше се като сянка зад по-голямата си сестра и я усещаше подкожно. Сутринта, когато се събуди, видя Мириам да седи на ръба на леглото си и да се клати напред-назад. Лявата й ръка стоеше като залепена за корема й, а с дясната усукваше до скъсване завивката си около показалеца.
– Мия, що въртиш завивката, ще я скъсаш?...
– Знаех си, че не спиш, маймунек! – беше се засмяла Мириам. – Не ти е работа да знаеш – магия правя, затова! Завит-завит-заврът, набий сестричка с прът!
После смехът й заля стаята с все леглата и усуканата завивка, прозореца с пердето на ягоди, с все цариградския килим и посивялата Мадона от иконата. Разстели се наоколо, прехвърли се през отворения прозорец и отвън пое нанякъде, докато сам си се смееше. Мила познаваше този смях. Беше първото нещо, което реално чу в живота си, и сега всеки път когато го долавяше наоколо, се успокояваше. Пустата Мириам, това въглено момиче, както майка им я наричаше! Как успяваше всеки път да разсее облаците?! Откъде й идваше тая дяволска веселост, която можеше да духне като пухчета на глухарче всички мънички мъки мъкести?...
– Мънички мъки мъкести – повтори Мила и сама се стресна от гласа си.
– Мъки мъкести мъчисти се мъчат на мъчното мъкаво мъкавене и мъкат за мъцане! – разсмя се Мириам и докато повтаряше поредната си измишльотина пред ококорената Мила, преметна крака си през прозореца, скочи бодро в малкото пространство между стената и оградата на съседния двор и припряно си оправи полата. После шумно въздъхна, за последно се преви надве от поредния спазъм в слабините си и с отработен отскок се прекатури през оградата. На прозореца на стаята им Мила стоеше като нарисувана. Малката й пухкава ръчичка успя само да се вдигне във въздуха и да помаха след подскачащите плитки на сестра й.
– Мия – изшептя силно Мила, – ако си забравиш нещата за плажа, аз ще ти ги донеса, където и да си!
– Ейййй... – челото на Мириам изникна над ръба на дървената ограда и след миг очите й светнаха като морски фарове, – адски съм изперкала! Добре, че ме подсети! Я ми подай чантата, под леглото ми е!
„Ей, че съм тъпааааа...“ – помисли си Мила и затътри подпетените си пантофки към царството на сестра си. Подпря се на леглото й, наведе се и измъкна изпод него безформената торба с плажните принадлежности на Мириам. За миг й се прииска да се навре в мекото съдържание на това съкровище, да се преметне и тя през оградата, а после да висне на Мииното рамо и там да се клатушка по всичките нейни тайни пътеки. Знаеше, че няма да стане. Мириам не обичаше да чака – тя си беше сама за себе си. Тя си беше...
– Айде ма, Мило, к’во се туткаш сега?! Хвърляй торбата, че майка ей сега ще се появи на вратата и после не знам!...
Пръстите на Мия държаха ръба на оградата като фина бродерия, а зачервените й от притеснение бузи току изгряваха над дървените пръти. Гласът й се възвисяваше над притихналия следобед и ако момичешката разправия продължеше още малко, майка им щеше все да се материализира отнякъде. Тя ги можеше тези неща – да я няма и ни най-малко да не я очакваш, а като се обърнеш, тя спокойно да е застанала някъде зад теб. Всичко чуваше майка им. И всичко знаеше. Тя беше дори...
– Дръж, Мия! Ама... ако нещо има, ще те намеря, чуваш ли? – обясняваше Мила, докато с ръка засилваше торбата за полет над оградата.
– Чувам де, да не са ми поникнали дървета в ушите, я! Ти винаги ме намираш, Миле, знам си аз. Айде, и не казвай на мама, че... „мила Мила, милиана, ще те метна с олио в тиганаааа...“.
Гласът на Мириам се навря заедно с нея в разхвърляните потайности на съседния двор и след секунди замря. Тишината се настани отново над летния следобед и само гларусите я дращеха от време на време с крясъците си. Мила седна на ръба на леглото на сестра си, погали с ръка мястото, където доскоро седеше и се превиваше, и отпусна рамене. Имаше не повече от половин час, докато майка им разбере за поредното бягство на Мириам. Още само трийсет минути и можеше да изхвръкне по дирите й. Щеше да я намери, където и да е. Мия лудетината. Мия безстрашната. Мия вълшебницата...

* * *
Теотица переше. Правеше го всеки ден, ритуално, веднага след горещото турско кафе от филджан, което пиеше прибързано, на пресекулки, като че върши спешна работа. Устните й бяха започнали да се ограждат от ситни, но категорични бръчици. Не толкова заради възрастта й, колкото заради постоянната угриженост, която дърпаше лицето й с невидими конци към някаква неопределена, но далечна точка в пространството пред нея. Веждите й също следваха тази магична сила и се сключваха в едрата, дълбока бразда над орловия й нос като подпрени до кладенец кобилици. Теотица рядко се усмихваше. За всичките петнайсет години, в които Мириам я познаваше като своя майка, устата й два пъти се беше разтеглила в нещо като усмивка. Първият път беше, когато баща й Тодор купи бакалията. Вторият – когато братята й Пенчо и Борис бяха обрулили крушата на съседа. Кучето му ги беше подгонило толкова кръвожадно, че накрая свърнали в двора на църквата и скочили да се крият в прясно изкопания празен гроб за току-що починалата майка на Василико попадията. Въпреки силната си вяра в Бог, Теотица не мелеше брашно с нея и често тихичко я кълнеше, когато мернеше наперения й силует да се плъзга из стените на храма.
„Василико, Василикаки, ще ми станеш на сувлаки!“, крещяха децата на Теотица зад гърба на оперената попска съпруга, а майка им пореше с поглед въздуха и дума не обелваше да им се скара. Мия познаваше добре това лице на майка си. Всъщност познаваше всичките й лица. Дори онова, широко разсмяното, което беше виждала само веднъж – когато попът, мъжът на Василикото, разказа как опявал някаква жена от Айтос, пък по едно време тя се надигнала в ковчега измежду китките и попитала отчето дали не е свети Петър.
Когато Мия влетя в двора на къщата, Теотица надигна главата си от металния леген и се втренчи в дъщеря си. Бръчката между веждите й се вкопа още повече в челото и сякаш след малко щеше да разцепи профила й надве. Бялото усукано пране леко се отпусна между възлестите й ръце, а капките от мокрото му тяло започнаха истерично да бягат обратно към водата. Сапуненият дъжд барабанеше по желязното тяло на легена и отмерваше миговете мълчание. Мия се закова до металната врата на двора, бавно преметна ченгела, за да я заключи, и погледна майка си в очите. Стори й се, че минаха часове, докато горещите й очи примигат.
– Петелът ли те клъвна, Мийо?
Гласът на Теотица излезе някак самостоятелно от тялото й и зашлеви и без това огнената буза на Мириам. Как винаги знаеше майка й, как така разбираше всичко, без дори да те е погледнала?!...
– Ти ми кажи, майко! – прошепна Мия лудетината и погледна оцапания си с кръв чорап.
– Влез в стаята, дето спим с баща ти. Махни одеялото от раклата и я отвори. Бръкни вдясно, ама надолу бръкни, дълбоко, не бой се! Ще напипаш едно цариградско хасе, мръснобяло на цвят е. Извади го – десет парчета са, изпрани и огладени. Донеси ми едното да ти покажа как да го прегънеш... Не, не ми го носи! Твоя си работа е това, сама ще си я вършиш! Сгъни го като кърпа за глава. Прибери първо острия край, че да не те реже болка в слабините, когато ти идва кръвта. Сгъни го бавно – да не те мъчи, като раждаш един ден. Прибери двата края към средата, но не ги захлупвай, че да не ти се мразят едно друго децата. Натисни с длани отгоре, ама не натискай много – да ти идва толкова години, колкото ти е отредено, няма кърви да лееш, като станеш баба, я! После се умий като хората, подсуши се. Ще разтвориш краката си, ще приклекнеш и ще сложиш парчето там. Ще се прекръстиш пред Богородица и ще си хвърлиш една студена вода на лицето. На никой да не казваш какво ти се е случило! Тези работи не се разказват. Бягай натам, какво ме гле...
– Гледа те, мамо, защото си изцапа белите чорапи... ама без да иска.