page contents Книжен Ъгъл: „Жажда“ на Захари Карабашлиев с акварелите на Дамян Дамянов
Предоставено от Blogger.

„Жажда“ на Захари Карабашлиев с акварелите на Дамян Дамянов

27.11.18

В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата

Малко повече от година след излизането на „Хавра“ – втория роман на Захари Карабашлиев, спечелил две от най-престижните награди на родната литературна сцена – Националната литературна награда за български роман на годината на Фонд „13 века България“ и Наградата „Христо Г. Данов“ – писателят ще зарадва почитателите си с нова, преплитаща светлина и мрак в себе си творба. „Жажда“ (Сиела) е кратка повест, която излиза с акварелните илюстрации на художника Дамян Дамянов и ще преведе читателя през света на сенките.

Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави – обездвижен в шини – е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло. Съдбата трудно би събрала по-противоположни характери – бъбривият оптимизъм на стареца се сблъсква с горчивия скептицизъм на младежа. A това, което започва като банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в драматична история за физическото оцеляване, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над мрака.

Какво чуваме, когато слушаме? Какво виждаме, когато гледаме? Защо понякога животът ни отнема най-скъпото, за да ни даде най-важното?

В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата.

Заповядайте и на официалното представяне на книгата на 5 декември 2018 г. от 19:00 ч. на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“, където с великолепния актьор Владимир Пенев и вдъхновителя на тази кратка история – незрящия, но виждащ всичко Спас Карафезов – ще се опитаме да уловим светлината и да се научим да плуваме в свят, в който истината никога не е черно-бяла. Следва откъс.

– Как сте, пиленца? – чува пак женския глас.
– Живко-здравков-веселков-щастливков! – прозвучава бодър, висок, ясен мъжки глас отляво. – Имах навремето един учител по рисуване и той винаги така отговаряше, като го питат „как сте“, казваше „Аз съм живко-здравков-веселков-щастливков“. Че и аз сега така…
Гласът сигурно принадлежи на онази порода хора – помисли си, – онези досадни хора, които сутрин поздравяват енергично, кимат отривисто, здрависват се с две ръце; от онези, които нямат нужда от кафе, за да звучат бодро, когато се събудят.
– Май, май – казва жената равно, чува се дърпане на щори. – Май не те е пуснала май тебе упойката, господине, май, а?
– Аз съм си така.
– И аз ще съм си така кога фърла тая престилка и си махна очите оттука понеделник.
– На почивка ли ще ходите? Къде, ако смея да попитам?
– Къде ме заведе моят, там. Немам претенции никакви. Казах му, избирай, казах му, ама хубаво си опичай акъла, да не стане като миналото лето у Вършец.
– Какво стана миналото лято във Вършец?
Шумно дърпане на пердета.
– Той си знае.
Чехлите приближават. Женският глас се прокашля пушачески и продължава:
– А я кажи, господине Радков, новият съквартирант събуди ли се най-сетне?
– Новият съквартирант? Той ли е новият съквартирант?
Напряга се и мобилизира всичко, за да помръдне устни. Чувства се запокитен в сън, от който иска да се откопчи, но нищо не се подчинява на волята му, нищо. Отказва се от устните. Гърлото му е сухо – глинена стомна, стара, счупена и захвърлена... Сега премества цялото си внимание към носа. Ако успее да размърда ноздри, дори само едната, може би ще привлече вниманието на жената. Изтощително е. И безуспешно. Болезнена жажда. Това ли е то? Да си в кома? Това ли е? Онези ужасяващи истории, които се случват само на другите. Кома. Изключен от двигателния си апарат, атрофиращ в черепа мозък, неспособен да помръдне дори клепач, а какво остава да раздвижва тяло, да живее в света, да действа… Но ето че той мисли. Това малко ли е? А какво, ако остане завинаги заключен в собствения си мозък със собствените си мисли и собственото си безсилие? Единствено мисли – без думи, без действия, без резултат? Мисли, идващи кой знае откъде, неводещи никъде, несподелими с друг. Това би бил адът.
И точно когато се отказва от усилията си и решава да отпусне съзнанието си назад в тъмното с надеждата то да го погълне, над него заиграват сребристи силуети, разлитат се искри, мътилката изсветлява, появяват се размити очертания, както когато изплува от дълбоко море към светла повърхност; на фокус идват сив окачен таван, бледозелени стени, бели алуминиеви щори, дръпнати пердета, крайчецът на неработещ телевизионен екран. Периферно вижда над себе си плетеница от безцветни тръбички, с някакви бледи течности.
Притваря очи, гледа през трептящата цепка на клепачи и мигли един сякаш готов всеки момент отново да се разпадне мъждив свят. Мярва за секунди лицето на едра, зряла жена с изрусена коса, сенки под очите, болнична униформа, но от сегашните, излишно весели – големи цикламени сърца на резедав фон. Затваря отново очи, преструва се, че спи. Сестрата се приближава, мърмори на себе си:
– Я да видим, я да видим. Катетърчето е добре, системите… така…
– Как се казва младежът? – чува гласа на възрастния мъж.
– Не знам.
– Няма ли си име?
Името му е Даниел.
– Нема документи, нема нищо. То е цело чудо, че е оцелело това дете, намерили го на пътя за Самоков, потрошено, некой го е блъснал и избегал, ама що е дирило там, какво е правило, кой знае. Не знаят как се казва.
Даниел негодува: не знаят как се казва? Казва се Даниел Данев. Документи? А шофьорската му книжка? Тя е в портфейла му, който е в колата, зад скоростния лост, той го държи там, мобилният му телефон пък е…
– Хайде сега да лапаме лекарствата, ваше благородие. Докторът идва на визитация скоро и требва да си вземем лекарствата.
Даниел чува потракване на хапчета в пластмасов съд, гълтане на вода.
– Така. Сега инжекцията. – Чува как човекът отляво преглъща хапчета, потраква чаша. Пауза. – Готови сме с вас, мили ми господине. Да пуснем ли телевизор?
– Ами пуснете го, защо да не го пуснете – отговаря живо човекът. – Или пък я по-добре да изчакаме младежа да се събуди и да го питаме. Може пък той да не гледа телевизия. Повечето интелигентни хора в наши дни вече не гледат телевизия.
– Верно?
– Да. И знаете ли защо?
– Защо?
– Защото са интелигентни, затова.
– Е то са само идиотщини, то нема абсолютно нищо за гледане! – След малко: – Ама я си ги гледам.
Навън се чува писък на линейка, после клаксон и се отдалечава. Изрусената глава на сестрата се поклаща заканително:
– Айде карайте го у частната болница да го объркате, а после ни го водете тука да го спасяваме. Ей, голема работа сте, ей!
– Вода! – изведнъж Даниел чува непознат, глух, прегракнал глас. – Вода.
– Я! – възкликва сестрата с дистанционно в ръка и се обръща към него.
– Вода. – Даниел все още не разпознава гласа, но разбира, че идва от него, от глинения съд – устата му.
Сестрата оставя внимателно дистанционното на шкафчето и тръгва към него, без да го изпуска от очи.
– А добър ден! Вода, ама сега требва първо да поставим две инжекции.
– Вода. Моля.
Жаждата го разкъсва. Всеки звук го боли.
– Вода.
Тя напуска полезрението му, шурва струя вода, плискане на мивка, после стъпки и към устата му приближава мокра марля. Той впива устни в нея, засмуква шумно, затваря очи, сякаш за да съхрани всяка капка влага. Никога едно мокро парче плат с дъх на аптека не е било така вкусно. Той смуче, смуче, смуче. Промълвява:
– Още.
И продължава да смуче.
– Още, ама не може. Требва инжекциите сега.
– Вода. – Гърлото му е все още болезнено сухо. – Какви инжекции?
– Една обезболяващо и една антибиотик. Нема страшно.
– Не искам. Не искам инжекции.
– Назначени са от лекуващия лекар, нема как да не го направим.
– Не.
– Абе, я се погледни на какво приличаш! Изпотрошен целия, тръгнал да ми се пазари.
– Не – казва тихо.
– Кога дойде лекарят, ще говорите с него, ще подпишете една бланка, че се отказвате, и правете каквото искате.
Даниел чува дишането си. Не може да помръдне главата си и милиметър, но движи очните си ябълки. В този момент навярно това е единственото, което е в състояние да движи.
– Вода. Може ли вода?
– Ама след това инжекциите.
– Не.
– Хайде стига, нема да боли, нема се излагаш. Прост антибиотик, требва да го слагаме два пъти в денонощие, нищо необичайно.
Даниел не отговаря. Мълчат. Той промълвява:
– Вода.
– Млади момко, хайде добре дошли! – чува мъжки глас отляво.