page contents Книжен Ъгъл: Историята на Русия, видяна от Борис Акунин - началото е „Огненият пръст“
Предоставено от Blogger.

Историята на Русия, видяна от Борис Акунин - началото е „Огненият пръст“

16.12.18


Един от най-четените и популярни руски писатели, се впуска в ново амбициозно начинание - докато пише своята мащабна „История на руската държава“, Борис Акунин съпровожда всеки том с художествени произведения, илюстриращи една дълга и драматична история на възходи и падения


„Огненият пръст“ (Еднорог, превод Денис Коробко), първият роман от новата поредица, започва така... Много, много отдавна, далеч на Север, пренебрегвани от всевластната Византия, живеят славянски племена – разединени и в постоянна война едно с друго. Императорът в Константинопол има далеч по-тежки грижи, сред които и младата държава на българите, забила се като трън в плътта на старата империя.

И все пак, Константинопол освен всичко останало е и център на активен шпионаж за благото на Византия, а съветниците на императора узнават, че един по-заможен и властен княз, някой си Кий, е събрал около себе си по-голяма войска и богатствата му може да му помогнат да основе държава... В града на Кий е изпратен опитният шпионин Дамианос, син на славянка – задачата му е ясна: с пари, подкупи и измама да не допуска обединението на северните племена в една държава.

С разказа за Дамианос започва летоброенето на един род, чиито представители са белязани по челото с петънце, сякаш докоснати с огнен пръст... Сред тях има бедняци и измамници, някои са се озовали на страшното дъно на мизерията, други заемат княжески престол, но всеки от тях има своята вълнуваща съдба, вплетена в разказа за новата държава Рус – и гърбавата, озлобена Кикимора, и съвестният, скромен княз Ингвар дават своя дял в бурната история на тези земи, към наследството на викинги, половци и славяни. Следва откъс.

Императорът седеше зад едно писалище, от двете страни на което поскърцваха със стилусите си двама писари – те с поразителна скорост регистрираха всяка изречена дума. Още един придворен (лицето му почти не се виждаше зад високата облегалка на креслото) бе застанал зад императора. Това бе мистикът, личният секретар на негово величество.
Той му прошепна нещо. Василевсът леко наклони глава:
– Продължете – не каза, а сякаш пропя мистикът.
– Пиратското нападение беше организирано от мой аминтес. Ваше величество знае за тактиката, към която се придържа Школата, контролирайки народите, състоящи се от хищни, но разединени племена. Всички те в търсене на плячка през цялото време гледат как да нападнат нашите покрайнини. Вместо да се защитаваме от всяко поотделно, ние обикновено помагаме на най-активния княз да се укрепи, като смачка и погълне съседите си, а след това го примамваме на удобно за нас място и го унищожаваме. В резултат на това провинцията получава няколко години спокоен живот – докато при варварите не се появи нов войнствен вожд. Вие, ваше величество, знаете всичко това, разбира се…

Мистикът отново прошепна нещо на ухото на императора. Болнавият юноша кимна.
– Именно така постъпи нашият агент. Първо помогна на Воислав да покори околните племена. След това князът се стегна за поход срещу Керкинт – всички скити, веднага щом се почувстват силни, мечтаят да ограбят някой от нашите таврически градове. Агентът отведе варварите в уговорено място, където един боен дромон изгори цялата вражеска флотилия. Доходът от продажбата на пленниците – повече от двеста либри в злато – е предаден в хазната…
Табелата на един от писарите се изпълни и Кириан изчака служителя да вземе нова.
– Задачата бе изпълнена от един от най-добрите ми хора, протоаминтес Дамианос Лекас.
Кириан, без да се обръща, посочи Дамианос, който от изненада не се сети веднага да се поклони. Василевсът му хвърли вял, безразличен поглед.
Дамианос дори се обърка, което почти никога не му се случваше. Протоаминтес? Това бе висшето звание, което можеше да стигне агент на Школата. Още по-поразително бе споменаването на фамилията. Официално всички аминтеси се наричаха само по собствено име. Фамилия можеше да носи само законен наследник на видно семейство, а пирофилаксът не беше женен и нямаше семейство.
Впрочем, скокът през два чина и почетното титулуване нямаха кой знае каква важност. В далечния край, при изпълнението на задачата, няма никакво значение дали имаш фамилия или не и какъв е рангът ти. Трудностите и опасностите са същите. Възнаграждението на протоаминтеса е едва ли не три пъти по-високо, но на Дамианос напълно му стигаше и сегашното. За половин година не беше похарчил и една десета от парите, които се бяха натрупали в личните му спестявания.
Най-радостното бе не това, а фактът, че Кириан каза: „един от най-добрите ми хора“.
Отново шепотът на секретаря. Императорът милостиво кимна – сега вече лично на Дамианос, но не обърна поглед към него, сякаш не сметна, че е достоен за такава повторна чест.
– Но до мирна пауза на северните ни граници не се стигна – продължи Кириан. – В горските и степните равнини на Тавроскития нещо се променя. Населението там се увеличи, покрай речния търговски път възникват и растат градчета. Този народ, който преди това бе разхвърлян из горите, май е достигнал до стадий, в който обединението става неизбежно. Едва успяваме да се отървем от едно князче, а на мястото му веднага се появява друго. Властта е като природата, ваше величество, не търпи пустота. На река Бористен набира сила нов вожд. Казва се Кий, предводител е на поляните, най-голямото тавроскитско племе. През зимата този княз прибра всички земи на загиналия Воислав и продължава да разширява влиянието си. Ако не вземем нещата под контрол, ситуацията ще стане опасна. Протоаминтесът добре познава горския край и може да отговори на всички въпроси на ваше величество…
Дамианос малко се притесни. Той знаеше някои неща за полянския княз Кий, заклетия враг на Воислав, но не прекалено много, и никога не бе ходил на река Данапър, която Кириан по стар обичай нарече „Бористен“.
Въпроси обаче не последваха. Императорът гледаше право пред себе си със сънен поглед. Чу се тих звук. Нима всевеличайшият хлъцна? Възможно ли е?
– Добре – каза пирофилаксът, след като изчака малко. – Ще представя наличните сведения в писмен вид в канцеларията на ваше величество. Но във връзка с казаното Школата на аминтесите има ходатайство, което моля по възможност да бъде разгледано незабавно. Молим тавроскитското направление да бъде прехвърлено от трета категория във втора.
Ето това беше важно. Дамианос се оживи. Всички обкръжаващи империята държави и племена бяха разделени по степен на важност. В първа категория бяха включени арабите, франките и дунавските българи. Във втора бяха не толкова опасни народи: отслабените хазари, далечните (тоест итилските) булгари, близките далматски славяни, италийските лангобарди и някои други. Северните славяни винаги се бяха смятали за малък проблем, защото населяваха земи далеч от границите на империята и никога не се събираха за набези в шайки с повече от хиляда копия.
Затова и финансирането на севернославянското направление бе доста скромно. Прехвърлянето му във втора категория би открило съвсем други възможности.
Всевеличайшият за първи път позволи да се чуе гласът му – писклив и същевременно леко хрипкав.
– Омръзна ни от българите, пирофилаксе. Кога ще престанат да ни досаждат?
– Страхувам се, че няма да е скоро, ваше величество. Съветът на стратезите стигна до извода, че няма да можем да се справим с това варварско царство със силата на оръжието. Щом врагът не може да бъде унищожен, трябва да се опитоми. В България ще бъдат пратени наши проповедници и търговци. Първите ще разпространяват Христовата вяра, вторите ще приучават върхушката към гръцките обичаи. Когато варварите започнат да вярват като нас, да гледат на света като нас, те ще се превърнат във восък в нашите ръце. Но това е работа за дълги десетилетия. Трябва да се въоръжим с търпение, тук нищо не може да се направи. Но тавроскитският проблем може да се разреши със сравнително малко усилия – ако не се позволява на болестта да се разпространи в опасна посока. Затова е и ходатайството на Школата.
Императорът послуша мистика. Закима.
– Твоето ходатайство ще бъде разгледано без отлагане.
– Благодаря, ваше величество. Протоаминтес Дамианос Лекас ще поеме към Бористен веднага, щом бъде снабден с всичко необходимо.
Бавно, сякаш с неохота, василевсът погледна Дамианос. Устните му леко се разтегнаха в милостива усмивка.
– Върви и направи онова, което трябва. Ще бъдеш възнаграден.
Дамианос сложи ръка на гърдите си и се поклони. Вече мислеше не за императора, а за новата задача.
– Всичко ли каза, пирофилаксе?
– Да, ваше величество. Моля към протокола от аудиенцията да се приложи и ето този документ.
Кириан извади от разкроения си ръкав пергаментов свитък.
– Нека бъде така. Свършихме ли?
Въпросът бе към мистика и на Дамианос му се стори, че прозвуча жално.

За автора
Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание "Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната "Антология на японската литература”, председател на мегапроекта "Пушкинска библиотека”, през 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов “Приключенията на Ераст Фандорин”, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман.
За кратко време поредицата прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност, негови произведения се екранизират (”Азазел”, "Статски съветник”, "Турски гамбит”). Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците "Приключенията на Ераст Фандорин”, "Приключенията на сестра Пелагия” и "Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата "Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.