Литературният дестилат на Иво Андрич

Петко Тодоров

Изтръгнат от живота

„И в чашата на най-тъмното вино съзираме подвижния отблясък на светлината като открехната врата в предели без звук и знак, без образ и вид, без вино и упийване. И докато мълчим, загледани в този блясък, у нас назрява предчувствието, че виното на тази земя изчезва като капка вода върху сач, че пиейки без мярка и прекъсване, ние всъщност минаваме жадни през този свят и ще се появим пред Истината със сухо гърло, загиващи от жажда за капка непозната милост” – Иво Андрич в есето „Виното”.

В „Изтръгнато от живота, моя и вашия” са притчите му, есетата, мимолетни срещи, импресии и размисли (изд. „Унискорп”, съставител и превод Ася Тихинова-Йованович).

Неоспорима е разликата между четенето от хартия и от електронен екран. Разликата между писането на хартия и на екран се премълчава. Неоснователно. Писането на екран е в крак с времето, времето го иска.

Но има и обратна зависимост: писането на екран твори това време. Времето набляга на пиршеството от остроумие, словесна еквилибристика и всичко, което ускорява комуникацията. Остроумието, еквилибристиката и ускорената комуникация заместват друга словесност.

Литературната макдоналдизация се легитимира с позата „постмодернизъм”. Един ден на някои от новите книги ще цъфне надписът „Написано на хартия”. Както сега в едни държави върху опаковките на някои бисквити пише „Без палмово масло”.

Върху книгите на Андрич никога няма да има такъв надпис, излишен е. Да се заслушаме в литературния дестилат на югославския нобелист (1961), роден в хърватско семейство: „Всяка моя пора се прозява от скука”; „И все пак се съмва. Изговарям това и ми се струва, че в тази единствена дума – все пак – и в това, че е подчертана, се съдържа цялата тежест на човешкия живот”.

Балканите раждат щуротии и голяма литература. И като рекохме „Балкани”: „Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък”.