За най-зловещата мафия от автори под смъртна заплаха

За първи път на български в „Тайната история на ндрангета” от Никола Гратери и Антонио Никазо

Ндрангета е най-невидимата и прикрита, най-страшната и безпощадна, най-богатата и могъща мафия в света, изградена на „кръвно“ родство между главорези. Нейната история е история на жестокости, отвличания и убийства, трафик, рекети и ужасяващо срастване с официалната власт, продължило десетилетия наред. Разтърсващи факти за престъпната организация излизат за първи път на български в новата книга на издателство „Кръг” – „Тайната история на ндрангета” от Никола Гратери и Антонио Никазо в превод на Вера Петрова.

Двамата автори получават смъртни заплахи за работата си в тази област. Гратери, водещ прокурор на Италия, познат с борбата си с ндрангета, живее под полицейска закрила от 1989 година. Никазо, световноизвестен експерт по организирана престъпност, се мести в Канада през 1990-а от мерки за сигурност.

Ндрангета е мафия, израсла тихомълком, успяла да премине непокътната през две войни, фашизма, пристигането на англо-американците, Първата и Втората република. Както през втората половина на XIX в., така и днес най-отличителната ѝ черта е способността да завързва контакти с „неподозирани хора и да се възползва от добрите им намерения“. Ндрангета прилича на праисторическо чудовище, което не отмира, защото все още мнозина я защитават, закрилят, търсят и вкарват в законови рамки.

Организацията се ражда в Калабрия, най-бедния район на Италия. Дълго време приемана за мафия на маргиналите и дрипльовците, калабрийската групировка днес контролира една трета от световния трафик на кокаин, а с измами усвоява и милиони евро от европейските фондове за строителство на магистрали, зелена енергия, дори образование. С 160 клана Ндрангета осигурява около 4389 членове или 0,24% от населението на Калабрия. Колко точно са наследниците на групата по света е трудно да се каже, но се знае, че днес те оперират с главозамайващи суми. Организацията разполага с хора, пръснати из почти цяла Европа, от Португалия до Словакия, от Испания до България, от Белгия до Франция, от Англия до Малта… а в началото рекетира проститутки и търговци…

Гратери и Никазо разказват историята на мафията от самото ѝ зараждане през първата половина на XIX век. Мястото е повече от зловещо бурбонските затвори. Това са места, в които се срещат различни истории и култури и където се случват взаимодействия и сливания между понякога напълно разнородни елементи. После те се оформят в политико-религиозните секти, като например Висшето реформирано общество или Общество на Смирението – камората. Реформираните карбонари имат дори различни ритуали, сред които за инициация, копирани от уставите на тайните общества на масоните. Също както и масонската, доктрината на камората изобилства от легенди, разкази и саги, целящи да изяснят момента на зараждането ѝ.

В „Тайната история на ндрангета“ Никола Гратери и Антонио Никазо анализират също причините, довели до глобализирането й с разклонения на всички континенти. Авторите виждат и лъч надежда в справянето с мафията – млади хора, а също и съпруги, сестри, дъщери на мафиоти надигат глави срещу насилието и всевластието на ндрангета. Дори папа Франциск, за пръв път през 2014-а, след години мълчание от страна на църквата, произнася думата „отлъчване“ по адрес на мафиоти. Следва откъс.

Отвличането на Гети

Пол Гети III, небрежен на вид младеж с дълга коса, се намира в Рим, където, недалеч от „Пиаца Фарнезе“, на 10 юли 1973 г. изчезва. В началото никой не си представя, че може да става дума за отвличане. Разхайтеният начин на живот на младия наследник оставя впечатлението за умишлено скалъпен ход, с който той да изнуди дядо си и да си раздели с приятели парите от откупа. Дядото е прочут петролен магнат, чието богатство в онези години се изчислява приблизително на 3000 милиарда лири.

Първото искане за откуп получава майката на Пол Гети III – Абигейл „Гейл“ Харис, която отдавна не живее с мъжа си, собственичка на бутик на „Пиаца ди Спаня“ в Рим. Поисканата сума е 17 милиарда лири. Когато научава това, старият Гети се произнася невъзмутим: „Имам четиринайсет внуци. Ако платя за един, ще ми ги отвлекат всичките“. След като пристига обаче второ писмо със заплахата, че ще отрежат един пръст на момчето, магнатът се свързва със сина си и предлага да му преведе сумата за откупа, като я приспаднат от неговия дял от наследството. Предложението е отхвърлено с възмущение. Минават няколко седмици и похитителите решават да намалят исканата сума, но пак няма реакция. За да засилят натиска върху семейството, отрязват едното ухо на пленника. „Бях вцепенен. Най-лошото беше онзи звук, все едно се къса лист хартия. Не болеше, не тече и много кръв. Всички твърдяха, че съм смел“, ще разкаже Пол години по-късно.

Отрязаното ухо изпращат до ежедневника „Месаджеро“, а на един журналист от в-к „Темпо“ дават указания да се яви на определено място, на седем километра от Валмонтоне, окръг Рим, където го очаква пакет със снимки на младежа с отрязаното ухо и две писма: едното от похитителите, другото от Пол за майка му. Едва тогава магнатът, който междувременно е изпратил в Италия един бивш агент на ЦРУ, за да преговаря с бандитите, се съгласява да плати. Американският посредник връчва на похитителите три препълнени с пари сàка: 51 000 банкноти от по сто хиляди, петдесет хиляди и десет хиляди лири на обща стойност един милиард и 700 милиона. Оставя ги на банкета на магистралата, недалеч от Лаура, в Базиликата. От полето в съседство изскачат трима души, един от които със закривена походка, натоварват саковете на рамо и изчезват в нищото.

На 15 декември 1973 г. Пол Гети III е освободен. Намерен е от карабинерите на подстъпа към магистралата Салерно – Реджо Калабрия, близо до Лаурия; сигналът е подаден от един шофьор на камион. Разследването веднага се насочва към ндрангета – една от причините е диалектният говор на мъжа, който е поддържал телефонна връзка със семейството на отвлечения. През януари 1975 г. арестуват Винченцо Мамолити, на трийсет и една години, от които двайсет и две прекарани в Америка, родом от Кастелаче ди Опидо Мамертина. Заповед за арест е издадена и за Саверио „Саро“ Мамолити, укриващ се от властите от 13 декември 1972 г. след бягството му от затвора в Никотера.

Белезниците щракват и за Антонио Манкузо, трийсет и три годишен, дърводелец от Чикала, окръг Катандзаро, и Доменико Барбино, на двайсет и шест, роден в Синополи, но живеещ в Рим, санитар в една столична болница. И още за брата на Доменико Барбино – Санто, един далечен братовчед на братята Мамолити на име Паскуале, Антонио Фемия, Джузепе Ламана и Джовани Тучо. Кръгът започва да се затваря.

На 24 март 1974 г. в Джоя Тауро е арестуван влиятелният бос Джироламо Пиромали, у когото при претърсване е намерена банкнота от сто хиляди лири от откупа, платен за младия Гети. Пиромали отхвърля всички обвинения и докато разменя реплики с някои от журналистите, преди да го преместят в затвора, отрича съществуването на ндрангета и определя братята Мамолити като „свестни хора, търговци на зехтин“.

Разследването продължава с бързи темпове. Разкрито е едно от скривалищата, където е държан пленникът: къща в чифлик, необитаема от години, в махалата Фегу на Кастелаче, изолирана зад големи маслинови дървета. Там намират картина с Богородица, подобна на описаната от похитения, и няколко бутилки със свещи, с които си светели (тази подробност също е описана от младежа). Както и в случая с кървавите убийства на пазарния площад („Пиаца Меркато“), и случаят Гети приключва с няколко оправдателни присъди поради недостатъчни доказателства. На 26 юли 1976 г. съдът в Лагонегро успява да осъди само Джузепе Ламана и Антонио Манкузо. Присъдите, съответно 16 и 8 години, са намалени след обжалването.

През 1978 г., докато все още се укрива, Саро Мамолити се среща с Джан Паоло Росети, пратеник на седмичника „Оджи“. Присъства и един журналист от Калабрия – Франко Калабрὸ. „Не съм ръководител на всички мафии в Италия – заявява калабрийският бос. – Даже имах намерение да се предам. Но после си дадох сметка, че каквото и да стане, ще го припишат на мен, и се отказах. Утре ще вземат да отвлекат папата и ще почнат да твърдят, че аз съм го поръчал.“ Отрича участието си в операции, свързани с наркотици и отвличания: „Не е в моя стил. Аз с такива мерзости не се занимавам“.

През седемдесетте и осемдесетте години ндрангета си създава истински анклави в Северна Италия и осъществява многобройни отвличания в Ломбардия и Пиемонт. Повратен момент за нея, досега считана за мафията на маргиналите и дрипльовците. В много от случаите жертвите не издържат на лишенията, на побоя, на физическото и психологическо насилие. Най-малко трийсет и три от жертвите умират.