Как Павла Хоракова разработи единна „теория на чудатостите“

„Теория на чудатостите“ описва няколко месеца от живота на пражката академичка Ада, която във фиктивен научен институт изследва взаимността на човешките симпатии. Наближава краят на света, който според някои трябва да настъпи през декември 2012 г., а заедно с него идват и множество по-малки свършеци в професионалния и личния живот на Ада и хората около нея.

Книгата съчетава любовна история със загадка, но също и разсъждения за смисъла на съществуването, характера на времето, историята на Централна Европа и странните явления, които Ада наблюдава около себе си, и които с характерния си хумор се опитва да обедини в единна „теория на чудатостите“ (Ерго, превод от чешки Маргарита Руменова).

Павла Хоракова (р. 1974, Пилзен) е чешка писателка, преводачка от английски и сръбски език, публицистка и редакторка в Чешкото радио. Авторка или съавторка е на осем книги. Дебютира през 2010 г. с детективска трилогия за деца и младежи, участва в съставянето на два книжни колажа от писма и спомени на чешки войници, участвали в Първата световна война. През 2018 г. издава първия си роман за възрастни „Теория на чудатостите“, който през 2019 г. печели в Чехия наградата „Магнезия Литера“ за проза. Следва откъс.

Имаше нещо успокояващо в това да си седя на удобния стол, да пия горещ чай и да наблюдавам как на монитора текат новини. Някъде навън се случва животът, стотици репортери го отбелязват, изпращат съобщенията си до агенцията и оттам те се разтичват по хиляди монитори като този на мама. С най-малкото възможно забавяне. Изобщо е впечатляващо как светът създава връзки и ги задълбочава. Непрекъснато се записват и архивират звуци, видеозаписи, текстове. Реалността тук и сега се запазва за бъдещето.

Скоростта на пренасяне на информацията е практическа равна на телепатия. Всичко изглежда като вълшебство от приказките. Всъщност дори самата писменост е начин да се преодолее еднопосочността на времето. Веднъж записани, идеите остават с нас завинаги. Спасени от преходността. Миналото и настоящето съществуват паралелно. Писмеността и записващата техника умеят да осъществят контакт между хора, които са се разминали във времето. Умеят да надхитрят смъртта.

(...)

Елементите в нашите тела, както и онези, използвани за производството и задвижването на камионите, произхождат от експлозията на същите такива звезди, каквито блещукат над главите ни, само че много по-стари. Всеки студен камък носи в себе си потенциала да оживее, а в крайна сметка и да се самоосъзнае. Пръснатата материя отново се събира, прегрупира, осъзнава сама себе си, вселената се наблюдава с квадрилиони очи, разсъждава за себе си посредством милиарди мисли, назовава реалността с хиляди езици, осмисля сама себе си, смила се и отново се изплюва.