page contents Книжен Ъгъл: „Последна спирка Аушвиц“ от Еди де Винд – автентично от ада на земята
Предоставено от Blogger.

„Последна спирка Аушвиц“ от Еди де Винд – автентично от ада на земята

4.5.20

Лекарят евреин Еди де Винд пише спомените си още в концлагера. „Последна спирка Аушвиц“ е единствено по рода си сведение, което излиза на над 80 езика по цял свят

Единственият мемоар, написан в най-известния лагер на смъртта – „Последна спирка Аушвиц“ на холандския лекар Еди де Винд, излиза по целия свят почти едновременно като ярко свидетелство за силата на любовта и надеждата. Де Винд пише „Последна спирка Аушвиц“ върху листата на случайно намерена тетрадка в дните след освобождението му преди 75 години, докато се опитва да спаси тежко болни лагерници от смъртта.

Еди де Винд е млад холандски лекар от еврейски произход, чийто живот е изтръгнат от корен с идването на нацизма в родината му. Той е изпратен на гибел заедно с любимата му Фридел в ада на земята, Аушвиц. Любовта им е единственото, което ги крепи срещу зверствата на нацистите, а доброто и надеждата продължават да цъфтят дори на най-мрачните места.

Мемоарът на Де Винд – единственият познат мемоар, написан в концлагера – рисува болезнената истина за това какво се е случвало зад познатите на историята стени. Де Винд създава обяснение в любов на жена си Фридел, затворена в печално известния Блок 10, на фона на бруталността на Аушвиц. Но най-вече той разкрива истинския портрет на хората, изградили нацисткия режим. Екзекуторите от Аушвиц не са зверове, а обикновени хора, които са можели да вземат и човечни решения.

Името Йозеф Менгеле не е значело почти нищо за затворниците – дотолкова, че Еди дори не намира за необходимо да го спомене в своята тетрадка. Но историята му става още по-удивителна, когато именно Менгеле – известен ни като един от най-големите военнопрестъпници на Втората световна война – проявява милост към него и Фридел. Уморен си, болен и отвратен от себе си, защото си човек, а есесовците също са „човеци“, пише Де Винд.

Наситените и ужасни прозрения на автора, болезнената раздяла с любимите и мъчителната несигурност правят невъзможно за читателя да не се запита какво той би направил, поставен в същото положение. Но сред мрака на загубата на вяра в човечеството изгрява истинският смисъл на книгата – вярата в живота. Следва откъс.

МЛАДАТА ТРЕВА, налетите пъпки на кестените и сияйните лъчи на слънцето. С всеки ден пъпките набъбват все повече, лъчите са по-ярки и сякаш обещават нов живот. Но земята е покрита с хладната сянка на смъртта. Беше пролетта на 1943 г.
Немците бяха навлезли дълбоко в Русия, ходът на войната тепърва щеше да се обръща.
На запад съюзниците все още не бяха стъпили на континента.
Над Европа се вихреше терор и приемаше все по-жестоки и жестоки форми.
Евреите бяха играчките на покорителите. Това беше игра на котка и мишка. Нощ след нощ мотоциклети ревяха по улиците на Амстердам, трополяха подковани ботуши, а понякога в толкова мирните канали се разнасяха изръмжани заповеди.

И тогава, по-късно, във Вестерборк мишката биваше пускана за малко. Позволяваха на хората да се движат свободно из лагера, идваха колети, а семействата оставаха заедно. Всички пишеха покорно „Добре съм“ в писмо до Амстердам, така че и други на свой ред да се предадат мирно на Грюне Полицай . На евреите във Вестерборк беше представена илюзията, че всичко може да не завърши твърде зле, че макар да са изключени от обществото, един ден ще се завърнат от изолацията си.

Когато войната свърши и всички
са на път за дома...
Така започваше една популярна песен.
Евреите не просто не виждаха каква съдба ги очаква, имаше дори някои със смелост – или пък от слепота? – да започнат нов живот, да създадат нови семейства. Всеки ден д-р Молхайсен идваше в лагера от името на кмета на селото Вестерборк и една прекрасна сутрин – една от априлската квота от девет хубави дни – Ханс и Фридел застанаха пред него.
Те бяха двама идеалисти. Той беше на двайсет и седем, известен лекар в лагера, а тя беше само на осемнайсет. Бяха се запознали в болничното отделение, където той имаше власт, а тя беше медицинска сестра.

Защото сами сме нищо,
но заедно сме едно.

Той беше написал стихотворение за нея и точно така се чувстваха. Заедно щяха да спечелят. Може би щяха да успеят да останат във Вестерборк до края на войната и другояче да продължат да се борят заедно в Полша. Защото един ден войната щеше да свърши, а никой не вярваше в германската победа.
Бяха заедно така половин година, живееха в „лекарската стая“, една преградена с картон кутийка в ъгъла на големите спални помещения със сто и трийсет жени. Стаята не беше само за тях, споделяха я с друг лекар, а по-късно и с още две двойки. Определено не беше подходящата обстановка за установяване на съвместен живот като наскоро женени. Но нищо от това нямаше да има значение, ако не беше единственият Транспорт: откарваха по хиляда души всеки вторник сутринта. Мъже и жени, млади и стари, включително бебета и болни хора.
Само на малцина позволяваха да останат, и то ако Ханс и другите лекари успяваха да докажат, че са твърде болни, за да издържат три дни с влак. Изключение се правеше и за онези с привилегирован статут: покръстените, хората със смесени бракове, alte Kamp-Insassen , затворени от 1938 г., и членовете на постоянния персонал, като Ханс и Фридел.
Списъкът включваше хиляда имена, но имаше и постоянен приток на нови постъпващи от градовете, които трябваше да бъдат защитавани. Някои ги вадеха от списъка понякога по заповед на немците, понякога защото наистина бяха достойни граждани, но най-често заради старите им връзки с видните личности от Еврейския съвет или със старите Kamp-Insassen, които бяха овладели здраво ключовите постове в лагера. Тогава списъкът с хилядата трябваше да бъде преправен.
Ето как стана така, че служител от Еврейския съвет отиде при Ханс и Фридел през нощта на понеделник, 13 септември 1943 г., и им каза, че трябва да се приготвят за депортиране. Ханс се облече бързо и обиколи всички власти, които работеха под голямо напрежение в нощта преди седмичния транспорт. Д-р Спаниер, ръководителят на болницата, беше бесен. Ханс беше в лагера от година. Беше работил усилено, имаше мнозина други, които бяха пристигнали по-късно и никога не си бяха мръднали и пръста. Но Ханс беше в списъка на Еврейския съвет и ако те не можеха да го задържат, здравната служба не можеше да направи нищо.
В осем часа двамата стояха с всичките си вещи до влака, който минаваше през средата на лагера. Беше невероятна суматоха. Полицията на лагера и мъжете от Летящата колона носеха багаж във влака, а два вагона бяха натоварени с провизии за пътуването. Санитарите от болницата се влачеха с пациенти, повечето възрастни, които не можеха да вървят. Това обаче не беше достатъчна причина, за да ги оставят – следващата седмица нямаше да са станали по-подвижни. Бяха дошли също приятелите и семействата, които оставаха в лагера. Те стояха зад кордона, на двайсет-трийсет метра от влака, и често плачеха повече от заминаващите.
В предната и в задната част на влака имаше купета с охрана от SS, но те се държаха добре, опитваха се да повдигнат духа на хората, защото беше много важно нидерландците да не научат как са били третирани „техните“ евреи в действителност.
Десет и половина: потегляне. Вратите на вагоните с провизиите и багажа се залостват отвън. Последно сбогом, последно помахване през отворите по покрива на вагона и хората вече бяха на път за Полша, точната дестинация – неизвестна.
Ханс и Фридел имаха късмет и попаднаха във вагон с млади хора, стари приятели на Фридел от нейната ционистка група, добронамерени и сговорчиви. Общо бяха трийсет и осем души. Това беше сравнително малък брой и с малко организация окачиха багажа по тавана и се освободи място всички да могат да седнат на пода.
Забавленията и игрите започнаха още по време на пътуването. При първото спиране мъже от SS влязоха във вагона и първо поискаха цигарите, а след това и часовниците. Следващия път дойдоха за писалките и за бижутата. Мъжете отвърнаха със смях и им дадоха няколко цигари, като заявиха, че само това имат. Много от тях бяха германци, често си бяха имали работа със SS преди. Тогава бяха оживели, нямаше да се оставят да ги тормозят и този път.
През тези три дни не им дадоха никаква храна и никога повече не видяха провизиите от влака. Но това нямаше значение! Все още си носеха достатъчно от Вестерборк. От време на време двама души получаваха разрешение да излязат от вагона и да изхвърлят малкото преливащо бидонче за тоалетни нужди. Бяха доволни, че виждат белези от бомбардировки в градовете, но иначе пътуването премина без някакви особени събития. На третия ден разбраха накъде пътуват. Към Аушвиц. Това беше просто нищо незначеща дума, нито добра, нито лоша.
Същата нощ стигнаха до железопътното депо в Аушвиц.