page contents Книжен ъгъл: Загадката Pape Satàn aleppe на Умберто Еко
Предоставено от Blogger.

Загадката Pape Satàn aleppe на Умберто Еко

28.9.20

Лебедова песен, достойна за непрежалимия ерудит, философ, прозорлив мислител и завладяващ разказвач на истории с неизчерпаемо чувство за хумор
„Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество“ (Колибри, превод Вера Петрова)  съдържа над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 г. в емблематичната рубрика „Бустина ди Минерва“, която Умберто Еко списва във в. „Еспресо“ от 1985-а. Върху злободневието и актуалността той гради своите размисли, понякога странни и стряскащи, друг път иронични и забавни, ала неизменно нестандартни и оригинални.

И така съставя същинска енциклопедия на историческите корени, настоящето и бъдното на съвременния свят във всичките му измерения – политическо, идеологическо, социално, технологично, медийно, конспиративно, митотворческо, културно, духовно, верско, екзистенциално…

Неслучайно заглавието е Pape Satàn aleppe. Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай. Какъв по-подходящ надслов за хрониките на днешното течно общество, менливо, неустойчиво, нерядко необяснимо и объркано, лутащо се в търсене на своята идентичност.

Умберто Еко  (1932–2016) е искрящ белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните ерудити на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата”, „Махалото на Фуко” и „Баудолино”. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Университета в Одеса (1986), Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1990). Следва откъс.

Течното общество

Идеята за „течната модерност“ или „течното общество“ дължим, както се знае, на Зигмунт Бауман. За онези, които искат да проникнат в дебрите на неговия възглед, може да бъде от полза книгата „Кризисно състояние“(„Еинауди“, 2015), в която Бауман и Карло Бордони разискват този и други въпроси.
Течното, или ликвидно, общество добива очертания в хода на така нареченото постмодерно (впрочем термин „чадър“, под който гъмжи от различни явления, от архитектурни до философски и литературни, невинаги в строен ред). Постмодернизмът ознаменува кризата на „големия наратив“, претендиращ, че е в състояние да насложи върху света модел на ред и порядък; посвети се на един игрови или ироничен прочит на миналото и отбеляза не една пресечна точка с поривите на нихилизъм. Но според Бордони постмодернизмът също е в низходяща фаза. Той имаше временен характер, минахме през него, без дори да се усетим, и един ден ще бъде изучаван като предромантизма. Беше необходим, за да обозначи едно случване в процес на развитие, един вид преход от модерността към едно все още безименно настояще. Като характерна черта на това зараждащо се настояще Бауман посочва кризата на държавността (каква ли управленска свобода остава на националните държави пред властта на наднационалните формирования?). Изчезва една институция, която гарантираше на индивида възможността да решава различните проблеми на нашето време по установен начин, и ето че нейната криза предначерта и кризата на идеологиите и следователно на партиите, и изобщо възпрепятства всякаква възможност отделният човек да се позове на едно общество на ценности, позволяващо му да се чувства част от нещо, което се занимава с потребностите му.
Кризата в разбирането за общност породи вихрещ се индивидуализъм: никой с никого не върви рамо до рамо, всеки всекиму е опасен противник. Този „субективизъм“ минира основите на модерността, направи я крехка и уязвима и оттук се стигна до ситуация, в която при липса на опорни точки всичко се размива и един вид „втечнява“. Губи се вярата в правораздаването (съдебната система се възприема като враг) и единствените решения за човека, лишен от ориентир, са показността на всяка цена, показността като ценност (феномен, който неведнъж съм разглеждал в тази рубрика), и консуматорството. Това консуматорство обаче няма за цел задоволяване на желанията чрез придобиване на предмети, а цели тези предмети веднага да изглеждат излезли от мода; така индивидът консумира наред в плен на един вид безцелна булимия (новият мобилен телефон не ни дава кой знае колко повече от стария, но старият отива за скрап, за да участва в оргията на желанията).
Криза на идеологиите и на партиите; някой оприличи последните на таксита, на които се качват вождовете или босовете, контролиращи електората – те си подбират партиите с лекота според това какво предлагат: нещо, което прави ренегатството разбираемо и не толкова скандално. Не само индивидите, но и самото общество живее в непрекъснат процес на временни решения. Какво може да замести втечняването? Още не знаем и това междуцарствие ще трае доста дълго. Бауман отбелязва, че (след края на вярата в спасението, идващо от горе, от държавата или от революцията) за прехода са типични движенията на възмутените. Тези движения знаят какво не искат, ала не знаят какво искат. Бих желал да напомня, че един от проблемите, сочени от органите на реда във връзка с участниците в „черния блок“, е, че не се поддават на етикетиране, както това беше възможно с анархистите, фашистите, „Червените бригади“. Те действат, но никой вече не знае кога ще избухне поредният протест и в каква посока. Включително и те самите.
Има ли начин да се оцелее в ликвидността? Има, трябва да си дадем сметка, че живеем именно в течно общество, което, за да бъде разбрано и може би надживяно, изисква нов подход. Проблемът е, че политиците и голяма част от интелигенцията още не са осъзнали сериозността на явлението. Бауман засега си остава vox clamantis in deserto.

2015

РАЧЕШКАТА
Разкрепостени католици и закостенели лаици

Стане ли дума за големите духовни трансформации, белязали края на ХХ в., веднага се посочва кризата на идеологиите – нещо неоспоримо, което размъти традиционните различия между дясно и ляво. Не е зле обаче да се запитаме дали падането на Берлинската стена бе причина за краха, или само едно от неговите последствия.
Да вземем науката: трябваше да е изчистена от идеологически наслоения; идеалът за прогрес бе общ за либералите и социалистите (различна беше само идеята как да се ръководи този прогрес, в полза на кого, и в това отношение си остава за пример „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г., в който се изразява възхита от постиженията на капитализма, като се заключава приблизително следното: „А сега тези неща ги искаме ние“). За прогресивни се считаха онези, които вярваха в техническия прогрес, а реакционерите подкрепяха завръщането към Традицията и непокътнатата Природа от миналото. Изолирани са случаите на „обратна революция“, като този на лудитите, които се опитвали да унищожат машините. Те не са оказали съществено влияние върху различията между двете крайности. Тези различия започнаха да се пропукват през ’68-а, когато се смесиха влюбени в стоманата сталинисти и деца на цветята, операисти, подтиквани от автоматизацията към отказ от работа, и пророци на освобождението чрез опиатите на Дон Хуан. Сринаха се в момента, в който популизмът в стил Трети свят бе развят като знаме и от крайната левица, и от крайната десница, и сега сме свидетели на движения от типа „Сиатъл“, в които се срещат неолудити, радикални защитници на околната среда, бивши операисти, лумпени и остриета, обединени срещу клонирането, „Биг Мак“, генетичните намеси и ядреното оръжие.
Не по-малка бе трансформацията в противоположните позиции на вярващите и лаиците. Хилядолетия наред религиозният плам се асоциира с отричане на прогреса, отказ от светското, догматична непримиримост. Светът на лаиците, напротив, приемаше с оптимизъм промяната в природата, гъвкавостта на етичните принципи, радушното преоткриване на „други“ духовности и примитивни идеи.
Разбира се, сред вярващите не липсваха позовавания на „земните дадености“ (припомнете си Теяр дьо Шарден), а сред лаиците изобилстваха апокалиптичните нагласи, антиутопиите като тези на Оруел и Хъксли, докато научната фантастика ни поднасяше ужасите на едно бъдеще, завладяно от опустошителната рационалност на науката. В крайна сметка обаче на религиозната проповед бе отредено да ни призове да помним какво ни очаква според християнската есхатология, когато удари последният час, а на лаиците – да славят с химни локомотива.
Наскоро състоялата се конференция на papa boys пък ни показва последната промяна, предизвикана от Войтила: маса млади хора, които приемат вярата, но ако се съди по отговорите им в интервютата от последните дни, са твърде далеч от фундаменталистки неврози, склонни са да престъпят предбрачните забрани, да преосмислят употребата на контрацептивите и дори на дрогата и всички са „за“ дискотеките, докато светът на лаиците рони сълзи за звуковото замърсяване, за духа ню ейдж, който, изглежда, обединява неореволюционери, последователи на монсеньор Милинго и сибарити, привърженици на източните масажи.
Едва в началото сме, ще има тепърва да се нагледаме.

2000