Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 2 декември - 8 декември

1.Джон Гришам. Време за милост. Обсидиан

2. Деница Минева. Зеленогледите. Жанет 45

3. Елена Кръстева. И Чапа създаде света. Кръг

4. Сай Монтгомъри. Душата на октопода. Жанет 45

5. Ювал Ноа Харари. Sapiens.История в картинки. Изток-Запад

Продължава...

Сотир и Пенко Гелеви написаха и нарисуваха „Приключенията на господин Боровинка по вода и суша“

„Приключенията на господин Боровинка по вода и суша“ е новата детска книга на Сотир и Пенко Гелеви, която излиза с логото на издателство „Точица“. Новото издание ще ви пренесе в един мъничък свят със свои правила. Свят, който се побира в детски шепи и все пак е неизбродим. Покана да пътешествате от креслото, сякаш сте обули арабски чехли с извити носове. Или да пътешествате наистина. Но кое пътешествие не е „наистина“?

Господин Боровинка е спокоен човек. Той не се притеснява, че лампените светулки могат да преядат и да престанат да светят. Нека да хапнат трохи от курабийки, той може да стои и на тъмно. Не се притеснява, че от преполиване корените на лютичетата могат да станат безвкусни. Нали има подправки. Не се тревожи, че мравките-доячки може да издоят листните въшки и за него да не остане мляко. И все пак дори спокойните хора понякога тръгват на пътешествие. Например като цопнат в реката…

Сотир и Пенко Гелеви са художници и аниматори, създатели на анимационни филми („Пилета“, „Зоотроп“ и др.) и продуценти на телевизионни сериали („Приказки за физиката и астрономията“, „Добър ден, господин Жасмин“), едни от създателите на проекта „Дъга“ за възраждането на изкуството на комикса в България, автори на поредица от комикси и книги за Илийчо и Август („Илийчо и Август“, „Илийчо, Август и седемте джуджета“ и „Илийчо, Август и Гергин“) и на книгата  „Обикновени разговори“. Сотир Гелев е автор на „Как Лора се научи да брои до десет“, получила наградата „Перото“ за детска литература.

„Приключенията на господин Боровинка по вода и суша“ е петата им съвместна книга.

Продължава...

Елегия за любовта във време на война - „На смелите се прощава“ от Крис Клийв

За трети път издателство ICU дава възможност на българските читатели да се докоснат до роман на брилянтния британски писател и журналист Крис Клийв

 

След успеха на “Възпламеняване” и “Другата ръка”, отново в превод на Невена Дишлиева-Кръстева, “На смелите се прощава” пренася читателите от утрото на невинността в тихата привечер на прошката.

Вдъхновен от семейната история на бабата и дядото на Клийв, “На смелите се прощава” е роман портрет на смелостта на десетте милиона души, изложени на ужаса на Втората световна война. От разрухата на Лондон до безпощадната обсада на Малта, Клийв води читателя в ничията земя на моралните противоречия с героите, забравени от историята.

Септември 1939 г.

По-малко от час след влизането на Великобритания във Втората световна война, 18-годишната Мери Норт се записва като доброволка. В тези първи дни, войната е нереална за много британци. А младото момиче е наивно убедено, че престижното ѝ образование, безупречната красота и аристократичният произход, ще ѝ помогнат да служи по-добре на страната си.

Том, чиято задача е да се грижи за училищата в Лондон, осиротели след евакуацията на повечето деца в провинцията, дълбоко вярва, че поддържането на здравата основа у дома е също толкова важно, колкото борбата с врага с оръжие в ръка. Убеждение, което талантливият реставратор и негов най-близък приятел Алистър Хийт, оспорва, записвайки се в кралската армия.

Войната ще подложи под съмнение светогледа на всеки от тях, ще изпита сърцата им, ще ги накара да се запитат дали да обичаш по време на война е лекарство или отрова.

    
“С този роман Клийв прави огромна крачка напред. Тайната съставка, която превръща книгата в истински голяма литература, е самият език. Крис Клийв има нов език за света на Втората световна война. Думите му са вибриращи създания, които превключват от видимия свят на героите в паралелната вселена на тяхната болка – без предупреждение, доверявайки се смело на сетивата на читателя”, казва Невена Дишлиева-Кръстева.

В “На смелите се прощава” Клийв изследва въпроса за смелостта на много нива, противопоставяйки изпитанията на доброволците, заминали, за да воюват зад граница, и трагедията на гражданите, останали в столицата, решени на всяка цена да поддържат духа на непоколебимото британско спокойствие и достолепие. Историите на Мери, Том и Алистър са само парчета шрапнели, които се врязват в читателското сърце, от този роман експлозия.

Да умреш в бой с врага или да живееш напразно - кое изисква повече смелост? Нима подхранването на илюзии за обществена полза не изморява повече от глада и безсънните нощи под вражески огън?

Въпроси без ясни отговори, въпроси за съвестта, за ролята на жените в обществото, за расизма, са преплетени с емоционалната дислокация, предизвикана от войната, за да извадят на показ най-красивото и най-гротескното в един свят, сякаш изгубил своята светлина.

С ненадминато майсторство Крис Клийв изгражда убедителни, дълбоки, живи герои, чиито действия са психологически и житейски обусловени. В душата на читателя няма съмнение дали героите постъпват правилно, но остава въпроса “какво бих направил аз?”.

Продължава...

Тийнейджърка трябва да открие дали магията е „Дар или проклятие“

Награда „Финландия“ за литература за млада публика

14-годишната Пау дори не е подозирала, че магията е част от живота ѝ. Още по-малко пък, че тя самата може да я владее. Но ненадейно целият ѝ свят се преобръща и в него нахлува магическото – да, безкрайно вълнуващо, но и ужасно опасно. И отговорно. Пау бързо открива, че пленяващите искри на силата хвърлят и сенки, а в тях се спотайват още мистерии... Дали магията е „Дар или проклятие“?
За първи път на българския пазар излиза роман от младата, но вече утвърдена финладска писателка Сиири Еноранта. От издателство „Емас“ избират „Дар или проклятие“ заради оригиналния, потапящ фентъзи свят и уникалния поглед към въпроси като къде е границата между доброто и злото, каква е нашата роля в собствената ни съдба, къде се крие силата ни.  Еноранта е носителка на различни отличия, но най-значимото е точно за тази книга – Наградата „Финландия“ за литература за млада публика – роман на годината за 2018-а. У нас я четем в специалната поредица на издателството „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от младежката литература от континента и в превод на Максим Стоев.

„Те искаха да заловят мен и всички, които имаха нещо общо с мен, но никой не ми обясни защо.“

В света на Пау магията се предава в семейството, но нищо досега не е подсказвало, че тече в кръвта на нейното. Та те са съвсем обикновени! Затова когато в пристъп на бунтовност момичето отрязва дългите си плитки, е объркано от драматичната реакция на майка си.
Изненадващо обаче, Пау получава покана да учи в Академия „Магия“ и там пред нея започва да отваря врати един нов, магичен и тайнствен свят. Доскоро мислила, че не е надарена с никакъв талант, девойката открива неподозирана заложба в себе си – дарбата да омагьосва. От кого ли я е наследила? И не е ли тя свързана с тайнственото поведение на родителите ѝ?
Макар че новите приятелства карат сърцето на Пау да тупти забързано, тя усеща заплаха в Академията и тайно я напуска. Но – незнайно за нея самата защо – по петите ѝ тръгват преследвачи, а страховитите деца сенки се крият наоколо...

Сиири Еноранта (р. 1987 г.) е бакалавър по френска филилогия от университета в град Тампере, учила е и испански, както и художествено писане в колежа „Оривеси“. Член е на Съюза на писателите на Финландия, на Съюза на младите писатели и писателите от Пирка. В многократно награждаваните романи на Еноранта действието най-често се развива в уникални, фантастични светове, даващи ѝ възможност без ограничения да коментира смело, разумно и открито реалния свят, в който живеем. Красивият език на прозата ѝ говори за теми като любовта и смъртта. Тя заема отворена позиция по въпросите на половата идентичност и сексуалното многообразие.
В интервю Сиири споделя: „Започнах да пиша за удоволствие в много млада възраст и то задълбочено, продължих и като студенка. Пиша, защото не мога да не пиша, нямам друг вариант. Любимият ми литературен герой е Шута от романите на Робин Хоб, а любимият ми роман е „Лолита“ на Набоков. Освен Хоб и Набоков обичам и Филип Пулман.  Захранвам въображението си като живея, чудя се, питам. Винаги искам да знам защо. Освен че пиша, галя котки, чета, ям шоколад и спортувам.“ Следва откъс.

С Меа се надбягвахме коя първа ще стигне до пристана "Лийту". Непосредствено над него бяха израснали два високи ясена, любимо място на земеродните рибарчета от околността, от чиито курешки дъските му бяха винаги бели. Той се намираше близо до нашия дом и оттам брат ми щеше да се качи на речното такси. През онова лято той бе пристигнал от Сисинтра за първата си ваканция. Вече две години учеше в Академията и за това време се бяха случили много деликатни промени. Мама ставаше все по-угрижена, между веждите й се бе образувала дълбока бръчка. Татко бе започнал да работи много по-усърдно. Твърдеше, че бил направил някакъв научен пробив; беше ми приятно да ме взема понякога със себе си на реката или дори на брега на морето, но според мен работата му бе преливане от пусто в празно. Знаех, че рибите притежават пламък като хората, като мохмите и Пип, като пернатите и дърветата. Вместо това щеше да е по-добре баща ми да е шивач и да ми шие разкошни дрехи. Или да притежава магазин за карамел в Сисинтра – тогава и аз нямаше да съм някаква си келява селянка.

Продължава...

„Зеленогледите“ на Деница Минева идват от Париж

 Зеленогледите виждат всичко в зелено: тревата, къщите... дори небето! Още от зелезоя, в древните времена, зелено е единствения цвят на този свят. "Пращате ме за зелен хайвер" — си казвате вие, но попитайте някой зеленоглед, и той ще ви обясни важно:
 — Елементарно е като зелен фасул: цялата вселена е зелена.  
— Какво зеленообразие, — ще ахне друг — възхизеленително!
И, точно когато си казвате  —  Ама че ливади! (или: "Голям праз, аз си обирам крушите от тук"),  — се случва нещо толкова невероятно, така  незелевъобразимо, че Зеленогледите направо получават… цветовъртеж!
Оригинална и забавна книга, с приятен контраст между изчистените, модерни илюстрации и мелодично-поетичния текст, богат на каламбури и закачки.
Удивителните зелени същества с квадратна форма и експресивни изражения, носят имена като Пащърнак, Марулка, Мъх, Еуглена… Страниците, които от монохромни стават все по-цветни, са изпълнени с находки и усмивки. Те разказват за разнообразието, за широтата на мирогледа, за способността да живеем заедно въпреки различията. Напомнят ни мечтата за среща с невидяни цветове, чудни приятели, вълнуващи идеи… с един нов свят по-пъстър, смел и вдъхновен. Зеленогледите е книга за откривателите!

Деница Минева-Деланд получава образованието си в Националната художествена гимназия и Националната художествена академия, София, последвани от специализации в Националната академия за декоративни изкуства, Париж (ENSAD, Paris) и Държавния университет Париж VIII (Université de Paris VIII). През 2000 г. Деница се установява във френската столица, където живее и днес със семейството си. Тя работи като графичен дизайнер и илюстратор, основно в една от най-големите агенции за тенденции в модата – Peclers Paris. Успоредно с това Деница участвува в създаването на детски книги (част от които изцяло авторски), в сътрудничество с издателства в България, Франция, Германия и Китай.

Деница Минева за книгата

При публикуването и във Франция, Зеленогледите беше посрещната от медиите и общественото мнение най-вече като приказка за толерантността, уважението към различията и различните, способността ни да живеем заедно. Аз споделям тези идеи, и се радвам, че книгата заживява свой собствен живот в интерпретацията на читателите. Но истината е, че първоначално вложих друг замисъл който, надявам се, също се чете между редовете:  Зеленогледите е книга за откривателите! А откритията се правят от тези, които веднъж овладяли наученото, смело продължават напред в неизвестното. Дори ако трябва да поставят под съмнение някой "зеленодоказан факт". Зеленогледите познават всички нюанси на зеления цвят. Te
 
"…смятат за задължително, мъдро и проверено
всичко, що е край тях да го виждат зелено.
Но не щеш ли, по някой калпазан-фантазелник
към небето решава своя поглед да стрелне,
и един полумесец там до облака вижда.
И разпитва: – Какво е?
— Ааа, зеленищо!
Ти недей зелезяпа, а си гледай в краката,
всичко важно и ценно се крие в тревата!" — му казват големите.
А на мен ми се иска да кажа: "Да живеят калпазаните-фантазелници!“.
 
Ние можем да запазим способността да мечтаем, любопитството да откриваме, смелостта да отстояваме собствените си идеи, свежестта на погледа си.
Защото, кой знае, един ден ще срещнем някой неизвестен още цвят…
Обичам тази мисъл на Мери Оливър : „Запазете място в сърцето си за невъобразимото.” В този ред на мисли, адаптацията на Зеленогледите на български стана по съвсем невъобразим от мен начин, (но пък съвсем в тон с идеите на самата книжка). Ето как се получи : въпреки, че му я изпратих преведена, Манол Пейков неочаквано ми предложи да я адаптира в рими. Първата ми реакция беше чувството за загуба на контрол, но реших да му имам доверие. Колко се радвам, че се получи така! Зорница Христова направи поетичен превод така цветист, мелодичен и забавен, че си казах – именно това е липсвало на книгата. Резултатът е един обогатяващ контраст между семплата стилизираност на илюстрациите и щедрия поетичен стил на текста, който много ми харесва.

Продължава...

Руският прочит на насилието

Петко Тодоров

 

Според Чехов и според Евгений Водолазкин

„Палачът стои отстрани и бие така, че камшикът ляга напряко на тялото. След всеки пет удара той бавно минава от другата страна и дава половин минута почивка. Косите на Прохоров са залепнали към челото, вратът му се е издул; вече след 5-10 удара тялото, покрито с белези още от предишните камшици, се зачерви, посиня, кожата се пука след всеки удар... И после след 20-30 удара Прохоров нарежда, сякаш е пиян или бълнува: „Аз съм един нещастен човек, аз съм един убит човек... За какво ме наказвате?” Ето вече някакво странно изтягане на врата, звуци на повръщане... Прохоров не произнася нито дума, само мучи и хрипти; струва ми се, че от началото на наказанието е изминала цяла вечност, но надзирателят брои едва: „Четиридесет и два! Четиридесет три!”. До деветдесет е далеч”, разказва Антон Чехов в „Остров Сахалин” (Лист,
превод Виолета Манчева).

 

Чехов прекарва 3 месеца през лятото на 1890 г. на затворническия остров Сахалин. Той е на 30, но вече известен писател с Пушкинска награда. Още през януари вестник „Новини на деня” съобщава отпътуването му за натам като сензация. Формално преброява населението на острова. Попълва около 10 000 анкетни карти. А всъщност наблюдава и разпитва. Изучава живота като социолог по днешните разбирания. Резултатът е тази книга... Телесните наказания не са по-отвратителни от условията за живот на каторжниците и придружаващите ги. В практиката на руската каторга е жената и децата да съпровождат осъдения. Условията са насилие.

Така е и в „Авиатор” (Лист, превод Здравка Петрова) на Евгений Водолазкин. Героят му се събужда в болница през 1999 г. Първоначално без памет. Лекарят го кара да записва подробно възстановените спомени. Роден е през 1900 г., като студент е арестуван по донос, каторгата по сталинско време се казва лагер. Там изследовател крионицист го замразява 30-годишен в течен азот... Размразеният си спомня идиличния буржоазен живот до революцията, любовта, лагерния ад. Оказва се, че сега любимата е на смъртно легло, залюбват се с внучката й, женят се... 

Чехов прави социология, Водолазкин белетристика, общо над 1000  страници в двете книги. Вторият е роден през 1964 г., романът излиза през 2016-та. Преки документални свидетелства и напоено с достатъчно материал въображение. Несравнимост в чисто литературен смисъл, кой ще отрече литературната стойност на „Остров Сахалин”? 

 

Водолазкин гони романа, увлекателната фабула, пастелната сензационност на сюжета като продукт на актуални вкусове. Чеховият текст остава извън времевия прочит... „Какво беше най-важното откритие, което направихте в лагера?, пита журналистка размразения. – Открих, че човекът се превръща в животно невероятно бързо”. 

 

Не уточнява, но и не оставя съмнение, че се отнася и за палача, и за жертвата. Руската култура на страданието. Тя е разликата постфактум - с прочита на хитлеристките концлагери. А и в нашенските. Ние си нямаме Чехов, но не само заради това употребихме през „прехода” темата като обикновена конюнктура.

Продължава...

Разказът, най-българският жанр

Александър Шпатов*

Разказите са най-подценяваният, но същевременно и най-българският жанр. Още от времето на Алеко, Вазов, Йовков и Елин Пелин. Вярвам, че всяко следващо поколение автори влиза по свой начин в диалог с тях, но във всички случаи– нишката на литературната ни традиция в жанра лесно може да се проследи. От Деян Енев, един от безспорните майстори на късия разказ в наши дни, съм чувал и най-краткото определение за това какво всъщност представлява разказът– история, разкриваща съдба. Именно неговата коледна история ще прочетете първа в тази книга.
С всеки следващ разказ, вярвам и сами, ще можете да откроите целта, която си поставихме с този сборник. „Първите 20“– текстове, важни за контекста на литературата в първите двайсет години от новия век– един достатъчно добре очертан период, започнал с фойерверките за началото на третото хилядолетие, белязан от приобщаването ни към ЕС и който, в този си вид, сякаш приключва с глобалната пандемия от 2020г. Не Топ 20 и не задължително обективно най-добрите разкази, но със сигурност– едни от най-представителните и популярни истории от едни от най-утвърдените имена в жанра. Разказвачи, спечелили читателите си и– в крайна сметка– развивали добрия им вкус през изминалите две десетилетия.
Бързам да направя уточнението обаче, че това не е и не може да бъде антология, поне не в чисто литературоведския смисъл на понятието (макар повечето от разказите тук вече да са били включвани в различни антологии в България и в чужбина). Първо– защото идеята тръгна съвсем от другаде. Помните добре– в един момент през март даже книжарниците и библиотеките затвориха заради карантината. Точно тогава видях томчето на Декамерон на рафта с класиките вкъщи. И стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин, прочетох още в началото и скоро се улисах нататък в историите на флорентинските дами и господа, потърсили в дните си на изпитание убежище в разказването. Стотина страници по-късно се роди и идеята за Декамерон2020– един сайт, на който да съберем сто съвременни български разказа за четене по време на сегашната ни пандемия. Поканих почти всички от любимите ми автори, а те взеха че откликнаха веднага и предоставиха едни от най-популярните си текстове. И така, малко преди Великден сайтът вече беше онлайн и през остатъка на карантината от ден на ден се радваше на все по-сериозен интерес. Истинският дом на добрата литература обаче не е онлайн и някак естествено именно заради това инициативата ни прерасна в книгата, която в момента държите в ръцете си.

Продължава...