„До последен зъб” – Тео Чепилов създаде постапокалиптичен панелен пънк

В първия роман на талантливия сценарист на „Дъвка за балончета”, „Под прикритие” и „Домашен арест”

Чудовищата са живи и невинаги живеят под леглото ни. Особено по време на пандемия. Талантливият сценарист Тео Чепилов, работил по куп филмови и телевизионни проекти („Под прикритие“, „Домашен арест“ и „Дъвка за балончета“), прави решителна крачка напред и след култовия сборник „Ситуация след ситуация” публикува дебютния си роман – „До последен зъб” (Сиела).
 

„До последен зъб” е шантава, забавна и предизвикателна смесица от екшън, фантастика, трилър и хумор, в която не са пощадени всички жанрови клишета, както и социалните предразсъдъци и суеверия, избуяли след настъпването на пандемията от COVID-19.

Началото идва като неочаквана дървена ваканция – хоум офис с намалени задължения. Безкраен поток от мемета. Теория на конспирациите, че вирусът не съществува. Но след това една по една са покосени държави по целия свят. Накрая се появяват и те – съществата, олицетворение на ужаса. 

 

По софийските улици властват нови закони, неспазването на които води до сигурна смърт.
Две жени и двама мъже са сред малцината оцелели. Могат ли обаче една напориста офис мацка, изобретателен дилър, инфлуенсърка без късмет и полицай без скрупули да намерят общ език, за да се измъкнат от руините на София? Тина, Желязко (по-известен в градските легенди като Бухала),  Лъчо и Аглая са новите „сървайвъри”, без никога да са подозирали, че ще се превърнат в такива.

Смъртта дебне иззад всеки ъгъл. Няма място за шеги, но въпреки това, типично по български, всички се смеят. Битката е неспирна, обратите са непрекъснати, борбата никога не свършва. И така… до последен зъб!

Стартирал като онлайн сериал, текстът на „До последен зъб” си партнира с въздействащите илюстрации на Краля на мрака – художника Стефан Стоев, който „майсторски визуализира тъмнината на думите, без да се изгуби иронията”. Така този безкомпромисен „панелен пънк” се превръща в ударна сатирична постапокалиптична сплав без аналог.

Тео Чепилов успява да улови в кадър познатите градски герои, да ги изтръгне от зоната им на комфорт и да ги остави напълно „голи” пред читателите си. По стара традиция всички прилики с истински лица и събития са напълно нарочни, а забавлението с тази книга е гарантирано… „До последен зъб”. Следва откъс.

Бухала усети, че нещата не отиват на добре секунди преди дефендърът да се изравни с таксито. Диагнозата в неговата професия за подобни ситуации беше „Е, сега си еба майката!“. Не му стигна време даже да го изрече.
Толкова бързо се случи всичко.
Белият джип беше с предпазни решетки отстрани като тези на автомобилите за борба с масови безредици, само гербът на София върху зелената врата и без никакви други обозначения.
Докато разсъждаваше по темата, ръката на Бухала сякаш на автоматичен режим се прокрадна под якето, измъкна пистолета и незабелязано за никого, най-вече за стреснатия бакшиш, го пусна под предната седалка. Междувременно дефендърът вече блокираше пътя им, а скоростта на жълтата кола рязко умираше.
Бухала трескаво мислеше коя от двете най-логични посоки за действие да избере.
Това не беше случайна полицейска проверка. Тези куки бяха тук за него. Така че неминуемо след десет-двайсет секунди вече щеше да лежи проснат на тротоара. Нямаше да му задават въпроси. Поне не в началото. Първо щяха да се убедят, че няма желязо. Ако намереха зигзауера под седалката обаче, боят не му мърдаше.
Кой знае защо, ченгетата предпочитаха невъоръжени бандити. Даже наличието на нищо и никакъв нож у задържания ги вбесяваше неистово.
За съжаление на Бухала, нямаше къде да скрие и плика с пет хиляди таблетки èкстази, който държеше здраво под мишница, опакован в семпъл сив найлон с щампа на куриерска фирма. Идеята на тази дегизировка беше да разнася стоката под носа на хората – един вид скрито на показ. Доказано по-малко подозрително от разните раници, сакове и куфарчета. И без това теглото на цялата партида беше под седем килограма, а петте самозалепващи се пликчета, с по хиляда таблетки всяко, се събираха в стандартен пакет с размери трийсет и шест на двайсет и шест.
Всеки път, като правеше доставка, Бухала се обличаше една идея по-старателно, с ризка и балъшко якенце, което съвсем го правеше незабележим. Никога не слагаше издайническите черни очила, дори когато клепачите му се затваряха на копеле. Като днес например.
Двамата с Цецо (Заралията, не Цецо Големия, с когото често го бъркаха) бяха прекарали пет дни пред пресата за хапове. Единствено с паузи за редене и Mortal Kombat. Беше им изпаднала една PS тройка, неразличима от истинска, с деветката вътре – просто нямаше как да устоят на изкушението.
Много важно бе да се класират за партитата по случай Края на света, които плъзнаха навсякъде. След толкова много месеци повсеместна карантина хората вече искаха просто да излязат и да умрат, пък ако ще и да умрат наистина в процеса.
В петък се очертаваше разцепване като за последно и неговият човек резонно искаше да зареди, за да има за всички негови хора, които планираха да пръскат, сякаш няма утре.
Де да знаеш, с тия слухове за новия Вирус Х, дето уж дебнел навсякъде… нищо чудно. Бухала видя в това само бизнес възможност. На партия с Цецо купиха суров материал и откриха поточна линия в кухнята. Повечето хора – дали заради филмите, дали заради вродената си тъпотия – очакваха, че наркотиците се произвеждат в лаборатории от дипломирани химици, които обаче по неясни причини са избрали Тъмната страна.
Половината трещенета биха си повърнали моментално таблетките, ако видеха в каква гнусна надежденска панелка се бъркат хаповете им за щастие. Правенето на èкстази не беше ракетно инженерство – щом Цецо Заралията успяваше да се справи, значи скоро щяха да дресират маймуни.
Просто смесваш MDMA с микрокристална целулозa (по малко от всеки плик), мериш да не се прецакаш, слагаш в пресата, натискаш веднъж и бум – това е цялата философия.
Трябва само да стриваш и разбъркваш добре, като процесът се извършваше в празна кутия от сладолед с помощта на немного ръждив чук. После субстанцията се минаваше през сито за брашно, а идеята бе кристалите добре да си паснат с колоранта. Тази част особено затрудняваше Цецо, който отказваше да прави повече от две движения с чук и сито от страх да не се преумори.
Бухала мина през всякакви експерименти, за да стигне до премиум микса си от 16,5 мг MDMA в таблетка. При специални случаи слагаше вътре кетамин, PMA, пико, амфет, общо взето, всичко, което му се мотаеше по торбичките вкъщи. За тази конкретна партида нямаше нужда от примеси. Все пак нали свършвал светът. Рекламации на касата.
В пристъп на маркетингов гений Бухала сам направи щампата и особено се възгордя. Цецо не я хареса, но това още повече затвърди у Бухала нейната великост. Прина масата, който да те ориентира в посоката. Нещо като стрелката на компаса. Ако той не хареса каквото предлагаш, значи си на прав път – глупаците никога не разбират гениалните идеи, поне не в началото.
Бухала беше научил това от баща си, а той беше майор и военен инженер, знаеше какво говори. За съжаление, производството на пет хиляди таблетки бе безкрайно дълъг процес, по време на който Бухала се преструваше как не му се спи.
Всъщност не смееше да легне по две основни причини. Първо, Цецо претупваше работата и таблетките ставаха на шупли. Второ и основно, не беше изключено да духне с плячката. Може би не цялата, а само с неговата половина – достатъчно да провали сделката с човека.
Съвсем очаквано за Бухала, от дефендъра наизскачаха полицаи с качулки и извадени оръжия, крещяха му да излезе и небрежно намесваха в това действие майка му. Той вдигна ръце, стискаше пакета в едната. Най-близкото ченге му изкрещя: „Какво е това, бе? Бомбата ли?“, после го тръшна на земята: умел ритник под пищяла и саблен удар отстрани на врата. Някъде в мига на безтегловност пликът се озова в ръцете на баретата, а Бухала се просна по очи с целувка на паважа.
За щастие, успя да протегне ръка, така че не падна по нос, но болката беше достатъчна да изпъшка. Получи ритник и съвет да замълчи. Послуша го и стисна зъби. През това време чифт ръце го преджобиха набързо, като с притеснителен професионализъм задълбаха в интимните му части. Пред лицето му минаваха кубинки, а гласовете се сливаха в някакъв странен радиотеатър.