Другите деца на Америка

Петко Тодоров 

Романите за тях припомнят, че литературата е политнекоректно занимание

„На стола до болничното легло на Елуд имаше нови дънкови панталони. По време на боя нишки от плата на старите се бяха впили в кожата му и на доктора му бяха нужни два часа, за да ги отстрани. Понякога се налагаше да прави и такива неща. Пинсетите вършеха работа”, разказва Колсън Уайтхед в „Момчетата от „Никел” (Лист, превод Александър Маринов). 

„Никел” е поправително училище. Чернокожият Елуд попада в него поради съдебна грешка. Качва се на стоп, полицаи спират колата, оказва се крадена, съдят го заедно с крадеца. Като съвсем нов в училището разтървава сбили се, надзорниците го залавят с групата, следва наказание с камшик, припадък. И в ръцете на доктора. Шейсетте години на ХХ век.

„Книгата е вдъхновена от историята на Училището за момчета „Дозиър” в Мариана, Флорида, обяснява Уайтхед. – За пръв път чух за него през лятото на 2014 г. и издирих изчерпателните материали на Бен Монтгомъри във вестник „Тампа Бей Таймс”. В архива на вестника може да ги прочетете лично. 

Статиите на господин Монтгомъри ме отведоха при доктор Ерин Кимърли и нейните студенти по археология от Университета на Южна Флорида. Изследванията им на гробовете са безценни; събрани са в „Доклад за разследването на смъртта и погребенията в бившето Училище за момчета „Артър Гр. Дозиър”. В онова гробище заравяли тайно умъртвените от надзиратели ученици, обикновено с бой.

Преведеният и на български роман „Подземната железница” на Уайтхед е с наградата „Пулицър” (2017), този е с „Пулицър” за 2020-та. Заради бръкването в болезнени теми. Общата в тези два е расовата дискриминация. 

Чернокожо момче в поправително училище  - това е глад, всекидневни унижения, физически наказания за каквото се сетиш, пребиване до смърт. Половината да е истина, нашенските поправителни домове са санаториуми. Уайтхед е изобличител и убедителен писател: това е роман. 

И Валерия Луисели тръгва от документа в романа си „Архив на изгубените деца” (Колибри, превод Мирела Стефанова). Съпрузи пътуват за южните щати – той за да изследва следи от тамошни индианци, тя – прекарваните нелегално деца. И да спасява преминалите границата дъщери на своя позната. В колата са собствените им деца. 

„Изгубени” наричат децата от Централна Америка, чиито родители вече са в САЩ. Трафиканти превозват невръстните по покриви на влакови вагони. Някои изпадат по пътя, оцелелите ги чакат граничарски куршуми. Някои се спасяват. 

„Повече от осемдесет хиляди нерегистрирани деца от Мексико и Северния триъгълник на Централна Америка, най-вече от него, бяха задържани на южната граница на САЩ през последните шест или седем месеца”, отбелязва мексиканско-американската писателка. Сложно повествование с няколко сюжетни линии, с редуване на репортажен почерк и поток на съзнанието...

Литературата е политически некоректно занимание. Проблемът на нашенските постмодернисти е мъката по идентификация. Изявяват се като задължени към официозния неолиберализъм. Да не ги вземат за мръсни комунисти. „Мръсният комунизъм” не изчерпва политнекоректността, но то е предмет за по-сложно мислене.