„Имало едно време... два пъти“ - прочутият Франк Тилие за първи път у нас

Мрачен роман като филм на Хичкок и брутален като „Мълчанието на агнетата“

Френският писател Франк Тилие прави своя дебют на българския пазар с романа „Имало едно време... два пъти“, издаван от „Ентусиаст“ (превод Иван Баталов). Мрачна и потискаща атмосфера, тайно общество с ужасяващи практики, провокиращи персонажи и разследване, което отвежда читателите до най-тъмните кътчета на човешкото съзнание – Тилие се нарежда сред безспорните майстори на криминалния роман.
Франк Тилие е известен писател и сценарист в родната си Франция. Преди да започне да пише, работи като компютърен инженер в продължение на 10 години. Първият му роман, „Синдром Е“, е публикуван в САЩ. Романите му са носители на десетки литературни награди и са филмирани неколкократно. За да направи историите си възможно най-реалистични, Тилие посвещава поне шест месеца за проучване на информация по темите, които иска да разгледа – интервюира лекари, следователи, юристи, за да има възможност да създаде напълно достоверен и въздействащ роман.
В едно от най-успешните си заглавия „Имало едно време... два пъти“ авторът ни среща със седемнайсетгодишната Жули. Момичето изчезва през 2008 г., оставяйки една-единствена следа – велосипеда си, подпрян на дърво в гората. Това нещастие разтърсва Сагас, малко градче в планината, и смазва психически бащата на момичето – лейтенантa от жандармерията Габриел Москато, който започва разследване колкото безнадеждно, толкова и задълбочено и напрегнато.
В стремежа си да разбере какво се е случило с дъщеря му, един ден той се завръща в Сагас и се озовава в хотел „Фалез“, където Жули е работила лятото, преди да изчезне. Собственикът му дава достъп до регистъра на гостите и го настанява в стая 29 на втория етаж. Изтощен, Москато заспива и се буди посред нощ от силен шум – нещо се блъска в прозорците. Навън валят мъртви птици. Но това не е единственият странен факт. Габриел се оказва в стая 7 на партера на хотела. Объркан, той отива на рецепцията да изясни случилото се и там научава, че годината е 2020-a и са минали 12 години от изчезването на дъщеря му. Години, от които той няма никакъв спомен... Следва откъс.

Хотел „Фалез“ се гушеше там, където долината на Арв се стеснява в скалиста фуния, на три километра източно от Сагас. Зад сградата с 46 стаи за гости се издигаше 110-метрова варовикова скала, която дори насред лятото оставаше три четвърти на сянка, закрита от бедна растителност и зад щита на сиво-белите върхари на Савойските Алпи. Тук цареше вечен студ, а сега, в началото на април 2008 г., пролетта закъсняваше и от заснежените върхове се спускаха мразовити въздушни потоци.
Наближаваше 23.30 ч., когато лейтенант Габриел Москато се приближи до рецепцията, която изглеждаше старомодна със стените си, облепени с вехти кафяви тапети. Порцелановите религиозни статуетки, наредени по лавиците, ѝ придаваха вид на стар хан с лоша репутация. Жандармеристът познаваше собственика на двузвездния хотел: две последователни години Ромюалд Таншон осигуряваше сезонна работа на дъщеря му и я беше назначил като стажантка.
Двамата мъже се ръкуваха. Беше минало доста време, откакто шефът на хотела не беше срещал Габриел Москато. Облечен с тъмносиньото си яке с вдигната до ушите яка, внушителният – висок почти метър и деветдесет – лейтенант от жандармерията Москато изглеждаше състарен с десет години. Откога ли не беше спал? – Съжалявам за дъщеря ви – каза Ромюалд Таншон. – От все сърце се надявам да я намерите.
 На Габриел Москато му се налагаше да търпи подобни приказки вече цял месец в Сагас – този тигел, побрал тринадесет хиляди жители, сякаш вкопан сред планините от чука на неизвестен ковач. На всяко кьоше, във всяко магазинче, където стъпваше кракът му. Дотегнало му беше от това, но се насили да кимне учтиво с глава. В крайна сметка събеседниците му просто искаха да покажат съчувствие.
– Обикалям хотелите около Сагас, които приемат случайни гости. Искам от собствениците да ми предадат списъка с настанени клиенти около датата, когато изчезна дъщеря ми. Ако ми откажат – а това мога да го разбера, ги привиквам в полицейското управление, което налага много формалности и усложнява нещата. Иначе всичко става на място, кротко, и никой не е ощетен. Ромюалд Таншон бръкна в чекмедже зад плота и извади една папка.
– Да зарежем поверителността. Ако мога да бъда полезен... Той я сложи пред Габриел и почука по клавиатурата на компютъра си.
– Може да сме 2008 година, но аз още не съм минал сто процента в електронен вариант. Продължавам да вписвам резервациите в един старовремски регистър. Тук е отбелязано всичко: фамилия, име, дата на пристигане и на отпътуване, начин на плащане.
Той откачи един от малкото ключове, които висяха на стената. Повечето от пришълците, отседнали в Сагас, посещаваха затворниците в центъра за лишаване от свобода в периферията на града, където над две хиляди клетници гниеха в ужасни условия. Туризъм тук беше непозната дума. Вместо ски курорти разполагаха със затвор, болница, първоинстанционен съд и жандармерийска бригада.
– Ще бъда на рецепцията до полунощ – добави Таншон. – Може да се настаните в двайсет и девета стая, останете колкото ви е необходимо. Когато тръгвате, ако не съм тук, пуснете ключа в кошничката и оставете регистъра на плота. – Благодаря, Ромюалд.
Устните на собственика се свиха тревожно под големия му черен мустак с тук-там сивеещи косъмчета. С настъпването на четиридесетте никой не е пощаден.
– Това е най-малкото, което мога да направя. Жули ми е скъпа. Такива неща не бива никога да се случват. Хванете мръсника, който го е сторил.
Той посочи с палец назад към една врата. – Ако ви потрябвам, позвънете.
Габриел изкачи стъпалата до втория етаж. Миришеше на лакирано дърво, както и на влага. Да преспи на подобно място би докарало депресия дори на експерт по позитивна психология. Прозорецът на двайсет и девета стая гледаше към скалите – те бяха само на двайсетина метра разстояние. Габриел напразно вдигаше очи, нито една звезда не проблясваше. Стоеше пред непроницаема стена от мрак, зад която до него достигаха писъците на дъщеря му.
Трийсет и два адски дни и все още нищо. През онзи следобед, преди месец, Жули не се прибра както обикновено. Бяха открили байка ѝ сутринта на 9 март, ден след като беше изчезнала, край гъстата гора от лиственици, устремена към върховете. Три пъти седмично Жули тренираше по склоновете, готвейки се за състезанието, предвидено за юли в Шамони. Според експертите седемнайсетгодишната девойка беше натиснала рязко спирачки на петдесетина метра от един паркинг с чакълена настилка, на баира между Сагас и Албион. Колелото ѝ беше подпряно до едно дърво, където свършваше спирачният път.
Полицейските кучета от специализираната бригада за издирване бяха загубили следата ѝ при паркинга. Какво толкоз, тя беше само дъщеря на жандармерист и на приходяща медицинска сестра. Една хлапачка от планината, влюбена в шахмата, в природата и в киното, която не изпускаше от ръце своя фотоапарат и дигиталната камера. Хеликоптери и десетки пеши полицаи бяха прегледали зорко гората, стръмните склонове, платата. Водолази бяха претърсили коритото на реката, бяха тършували сред потънали предмети, коренища, стволове, железа, където можеше да попадне носено от водата тяло.
Освен издирването на терен една специализирана група от шестима жандармеристи, включваща Габриел, разпитваше приятелите на Жули и нейните съученици от 12 клас. Пресъздаваше се поредността на събитията, събираха се записи от видеокамери, анализираха се ред по ред телефонни разпечатки. През свободното си време вечер – когато останалите се прибираха при семействата си – Габриел сам обикаляше хосписите, къщите за гости, хотелите. Той привикваше управителите или събираше пълните списъци с имена, които преписваше в своето тефтерче. Похитителят – ако въобще имаше такъв, може би беше някой местен жител – от гората или от алпийските пасища. Но можеше да бъде и някой пътник, възползвал се от ситуацията. Никоя следа не биваше да се подценява.
Стая номер 29 предлагаше спартански условия. Стол, но не и маса, стационарен телефон, избелели пердета, мизерна баня с тоалетна и душ в помещението. Без телевизор, но за сметка на това с малък хладилник, богато зареден с алкохол. Жули беше приготвяла закуските в същия този хотел, бе чистила този стар мокет. Габриел си я представи как събира накуп чаршафи и кърпи. Не е най-добрата работа на света, но тя си спечели джобни пари, за да си купи цифрова камера. Същата впрочем беше добавена като доказателство към досието две седмици по-рано: Габриел не успя да се добере до картата памет, която вече не бе в апарата. Това вероятно не беше особено важно, защото картата може да е била загубена или изхвърлена, ако е била повредена. При все това нея я нямаше, което трябваше да се отбележи. А при случаите с изчезнали хора и най-малката аномалия трябваше да се разтълкува. Всяка хипотеза водеше до друга, поглъщайки време, средства и човешки ресурси.
Габриел Москато дръпна завесите, седна на леглото, смъкна кубинките си, въздъхвайки с облекчение. Малкият пръст на десния му крак беше прокървял след обиколката му из Сагас. От мобилния си телефон той изпрати есемес до жена си, за да я предупреди, че ще закъснее. Тя надали щеше да го прочете, защото беше замаяна от антидепресантите. Погледна с желание към минибара, обаче прецени, че е по-добре да не пие тази вечер. Почувства се изтощен, затова притисна с палци очите си, после отвори регистъра на страницата от 5 март – три дни преди случката. Той грижливо отбеляза всяко лице, вписано в регистъра през следващите седемдесет и два часа. По-късно щеше да прекара всяко име през ситото на полицейските досиета и щеше да се обади на притежателя му, ако се налага. Труд мравешки, неблагодарен, но избор нямаше.
– Ще те намеря, Жули. Кълна ти се, ще те намеря.
Къде беше дъщеря му? Защо това рязко спиране на склона, на петдесет метра от паркинга? Срещнала е някой познат? Дали не бяха хвърлили трупа ѝ с прикрепени тежести в някое езеро? Или я държаха в някое вонящо подземие на стотици километри оттук? Габриел беше запознат с главозамайващите статистики за похищенията. А този убиец, времето, пречупва волята и попарва надеждите даже и у най-коравите хора. С месеците, с годините дъщеря му може би щеше да се превърне в едно име, прокънтяло веднъж сред планините.
След като изписа три страници, умората си каза думата. Опита се да устои, но напразно, и се изпъна върху кувертюрата. После заплака, както почти всяка вечер – понякога притиснал се до жена си, а друг път – свит в някой ъгъл.
Мислим ли по същия начин за детето си, когато то е до нас? Обичаме ли го също толкова, колкото ако ни липсва? Габриел не знаеше, предишният му живот беше безвъзвратно изчезнал. А бъдещият щеше да бъде само мъка. Каквото и да постигне издирването, техният живот щеше да бъде отсега нататък различен, смазан, удавен в потоците проляти сълзи. Той затвори очи, потънал в тъгата на последните дни. Отвори ги, пробуден от някакъв глух шум. Нещо се беше блъснало в стъклото на прозореца.
 Габриел се изправи, залитайки, главата му се въртеше. Дотътри се до един открехнат френски прозорец. Какво ли му се случваше? Той го прекрачи, без да мисли – противно на всякаква логика беше на втория етаж да има външна врата – и се оказа върху асфалта на нивото на паркинга зад хотела. Изведнъж лявото му рамо бе пронизано от остра болка. Птицата, която се беше блъснала в него, тупна в краката му с полуотворена жълта човка. Габриел нямаше обяснение за онова, което виждаха очите му. Друга птица беше паднала по-далеч, окаяна купчина пера.
Жестоки удари изневиделица забарабаниха по ламарината на колите, по керемидите на покрива. Загърнати в халати хора изскачаха от стаите и вдигаха сънените си лица към небето. Черни плътни ракети изникваха от мрака с десетки и се разбиваха с шума на разкъсана плът. Габриел отстъпи назад да се подслони в стаята си, докато съседът му по пижама крещеше в ушите му: „Видяхте ли какво става? Видяхте ли? Това е апокалипсис!“ Да, Габриел беше видял. Разбира се, че беше видял всичко.
Валяха мъртви птици.