page contents Книжен ъгъл: Коя е „Неприятната страна на мира“?
Предоставено от Blogger.

Коя е „Неприятната страна на мира“?

13.9.22

 Феноменът във фентъзи литературата Джо Абъркромби с втора част на „Ерата на безумието“ 
 
Едно от големите имена на фентъзи литературата – Джо Абъркромби,  успя да завоюва своето място сред всепризнатите малцина съвременни майстори в жанра, а безкомпромисният му стил, сложни политически интриги и неочаквани сюжетни решения завладяха сърцата на милиони читатели по света.
След успеха на първа част от трилогията „Ерата на безумието“ – „Малка омраза“ – на български език се появява и достойното ѝ продължение. Защото след всяка война идва примирието. И тогава следва „Неприятната страна на мира“ (Сиела, превод Ангел Ангелов).
Кралят е мъртъв, да живее Кралят.
След смъртта на Джизал негов наследник става синът му Орсо. Съвсем скоро обаче той ще усети тежестта на короната – политиката е коварен лабиринт, в който дебнат невидими опасности и всяка крачка изглежда погрешна. Лабиринт, в който мирът е трудно постижима илюзия. И мнозина в Съюза дори не се и опитват да прикрият, че желаят ново кърваво противопоставяне.
Като дъщерята на архилектора, която е загубила своето влияние след бунтовете, пламнали в „Малка омраза“. И както историята добре знае –  жена, чиято репутация е уязвена, е готова на какво ли не, за да отмъсти. Включително и да предаде своя крал и любим.
Като героите, които живеят, за да воюват. И са готови да преодолеят всяко изпитание пред себе си, за да се почувстват отново пълноценни. Дори и да потъпчат всякакви мирни договори и обещания за вечно приятелство.
В сенките се надигат нови опасности, а във въздуха се носи вятърът на размириците. По всичко изглежда, че примирието е само началото на нова битка... И съдбата на Съюза отново е поставена на карта.
Брутални битки, предателства, политически интриги и нажежени диалози – в „Неприятната страна на мира“ Джо Абъркромби успява да задмине всички очаквания на почитателите на поредицата и да създаде истински фентъзи шедьовър, в който всяка развръзка е предпоследна. А краят… е, той ще задоволи всеки фен на фентъзито – неочакван, смайващ и… кръвожадно справедлив. Следва откъс.

Далече от Адуа

Началник Лорсен отпусна ръката, в която държеше писмото, и погледна намръщено Вик над рамките на стъклата за гледане. Изглеждаше като мъж, който отдавна не се е усмихвал. Може би никога.
– Негово Високопреосвещенство архилекторът ми е написал възторжено писмо за вас. Съобщава ми, че сте изиграли решаваща роля за слагането на края на бунта във Валбек. Той смята, че мога да се нуждая от помощта ви – Лорсен насочи намръщения си поглед към Талоу, който стоеше неловко в ъгъла, сякаш самата идея, че може да е полезен с нещо, беше обида за здравия разум.
Вик все още не беше сигурна защо го бе взела със себе си. Може би защото нямаше кого другиго да вземе.
– Не непременно да се нуждаете от помощта ми, началник – отвърна тя. В края на краищата дори и мечките, язовците или осите не бяха толкова териториални, колкото един началник на инквизицията. – Но не е нужно аз да ви казвам колко финансови, политически и дипломатически вреди могат да бъдат нанесени... ако Уестпорт гласува да напусне Съюза.
– Не, не е нужно да ми казвате – отвърна отривисто Лорсен. Като началник на Уестпорт щеше да му се наложи да си търси нова работа.– Точно затова Негово Високопреосвещенство е сметнал, че може би бихте могли да се възползвате от помощта ми.
Лорсен остави писмото, размърда се зад бюрото и се изправи.
– Простете ми, ако съм мнителен, инквизиторе, но извършването на хирургически точна операция в един от най-големите градове в света не е съвсем същото като потушаването на стачка. – И той отвори вратата към балкона.
– Заплахите са по-големи, а подкупите по-добри – отвърна Вик и го последва, а Талоу се затътри след нея, – но иначе мисля, че има доста прилики.
– Тогава мога ли да ви представя нашите непокорни работници: членовете на градския съвет на Уестпорт. – Лорсен пристъпи към парапета и посочи надолу.
На пода на огромната като пещера Зала на Събранието, който беше покрит с плочки, украсени с разположени в геомет-рични шарки полускъпоценни камъни, ръководството на града обсъждаше големия въпрос дали да напусне Съюза. Някои членове на градския съвет стояха прави и размахваха юмруци или документи. Други седяха и мрачно наблюдаваха, хванали се за главите. Трети крещяха един през друг на поне пет различни езика и заради ехото от виковете им беше невъзможно да се различи кой говори, камо ли какво казва. Други пък си шепнеха с колегите си или се прозяваха, чешеха се, протягаха се или просто гледаха в празното пространство. Петима-шестима души бяха отишли в един далечен ъгъл да пият чай. Имаше мъже с всякакво телосложение, ръст, цвят на кожата и културна принадлежност. Сякаш се намираха пред някаква представителна извадка на крайно разнообразното население на града, който наричаха Кръстопътя на света, вклинил се върху тясно парче суха земя между Стирия и Юга, между Съюза и Хилядата острова.
– В момента броят им е двеста и тринайсет и всеки има право на глас – Лорсен произнесе последната дума с очевидно отвращение. – Когато става въпрос за спорове, гражданите на Уестпорт са прочути в целия свят, а тук техните най-неустрашими майстори на спора представят най-неоспоримите си доводи. – Началникът погледна към големия часовник в отсрещния край на галерията. – Днес вече спорят от седем часа.
Вик не беше изненадана. Въздухът бе лепкав от дъха на спорещите. Мътните го взели, намираше времето в Уестпорт за прекалено горещо дори и през пролетта, но ѝ бяха казвали, че през лятото, след някой особено разгорещен дебат, понякога под купола се случва да завали. Върху побеснелите членове на градския съвет отдолу започва да ръми нещо като дъжд от плюнката на изречените от тях високопарни думи.
– Изглежда, че настроенията там, долу, са доста категорични.
– Иска ми се да бяха по-категорични – отбеляза Лорсен. – Преди трийсет години, след като победихме гуркулите, нямаше да можете да намерите и пет гласа за напускане на Съюза. Но напоследък стириянската фракция спечели много добри позиции. Войните, дълговете, бунтът във Валбек, смъртта на крал Джизал. А синът му все още не се приема на сериозно на международната сцена, ако мога така да се изразя. Ако трябва да бъда честен...
– Престижът ни отиде по дяволите – довърши вместо него Вик.
– Присъединихме се към Съюза заради неговата военна мощ! – проехтя един наистина силен глас, който най-сетне се извиси над врявата. Говорещият беше нисък и набит, с тъмна кожа и обръсната глава, а жестовете му бяха странно спокойни. – Защото империята на гуркулите ни заплашваше от юг и се нуждаехме от силни съюзници, за да ги спрем. Но това членство ни струва скъпо! Милиони скейли от хазната и непрекъс-нато растящи цени!
До балкона достигна ехтящ шепот на съгласие.