Книжен ъгъл

В събитието на новия роман от автора на „Лисицата“ и „Тяло под роклята“ ще се включи и актьорът Алек Алексиев

„Винаги съм харесвал израза „черна светлина“ не само защото е привиден оксиморон, нито защото е онази загадъчна част от спектъра, която трепти в невидимото. Става дума за друго пристрастие и друг смисъл… Става дума за това, че за мен черната светлина е най-добрата метафора на човешката душа, която си представям като едно меко черно кълбо, чиито дълбини просветват едва-едва. Защото в нея има и Мрак, и Светлина“, пише Галин Никифоров в „Черна светлина“

Името на Галин Никифоров отдавна е завоювало своето място сред тези на най-добрите съвременни български прозаици. Талантливият писател обаче често предпочита да остане в страни от светлините на прожектора, за да може да се отдаде напълно на своите истории.
След като новият му роман – „Черна светлина“ (Сиела) –  се превърна в едно от най търсените заглавия на Алея на книгата 2022, писателят пристига в София, за да се срещне със своите почитатели.
Официалната премиера на тази дълбоко разтърсваща, сурова и едновременно с това деликатна книга за болките на родителството, ще се проведе от 18:30 ч. на 13 октомври 2022 г. в Missia 23 (ул. „Мизия 23“, София).
Сред нейните нюанси ще ни разведе актьорът Алек Алексиев в ролята на главния герой, а прозорливият прочит на гл. ас. д-р Елена Борисова от  Института за литература към Българската академия на науките ще надникне над привидното значение на думите в този многопластов психологически роман.
„Черна светлина“ е суров, но същевременно деликатен и болезнен прочит на преодоляването на загубата и намирането на сила да се помириш с миналото. Това е книга за бащинството, за провала и за загубата. За отмъщението и за надеждата, че дори и счупен, някой ден светофарът на живота може би отново ще свети в зелено.
Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: Obscura Reperta”, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”, „Тяло под роклята“. Отличен е с наградата „Роман на годината” за „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Следва откъс.

В двора пред вилата има шест реда рехаво лозе, за което никой не се е грижил от години. Карото е наследил парцела от чичо си и не е пипал нищо в него. Тони живее тук повече от година и сякаш за пръв път осъзнава, че вилата не е само място за пренощуване, а и негов дом. Каквото и да означава това.
Споменът за това как с баща му всяка пролет зарязваха дворната асма идва съвсем естествено. Още тогава Тони оби¬чаше да прави всичко по свой начин, затова оформяше всяко разклонение по-скоро на принципите на икебаната, отколкото на лозарството. Баща му клатеше недоволно глава край него, но нищо не казваше; беше мълчалив и сдържан човек. Двама¬та се разбираха добре, макар никога да не станаха достатъчно близки, за да си говорят за истински важните неща в живота. И сега Тони съжалява за тази пропусната близост.
Намира тесла и една ръждясала лозарска ножица в гаража и отива в лозето. Септември в началото си е топъл и мек като котешки гръб; тихо е и леката есенна печал още не се усеща. Тони иска да окастри корените и лозите, да смени счупените колове и да опъне телта по редовете. Може дори да оплеви по¬увяхналия троскот и поветицата, които са превзели междуре¬дията. Иска цял ден да работи, без да бърза. Из съседните вили живеят две-три семейства и ако някой го види какво прави, си¬гурно ще го помисли за луд. Кой реже лозе наесен?!
Харесва му да е бос, краката му тъпчат по твърдата суха земя и от много време насам той е спокоен, притихнал, лишен от емоции. Физическото удоволствие от усилията се разнася на топли плавни вълни из тялото му, затова скоро съблича ризата си и остава само по бермуди. Не обича да се гледа гол, защото е прекалено едър и прекалено бял, но това днес не го смуща¬ва. Самата мисъл, че е започнал да стяга мястото, го ободрява, кара го да се чувства полезен. Трябва да се погрижи не само за лозето, а и за вилата, за гаража, за телената ограда – и знае, че ще го направи.
Изнася сноп окастрени пръчки на едно обгорено петно през пътя пред вилата и докато се връща, в далечината вижда две слаби фигури, които приближават. Момче и момиче с по един сак в ръцете и с куфар на колелца. От физическите усилия леко се е замаял и докато се опитва да фокусира по-добре, пот¬та се стича по гърдите и лицето му като кротък дъжд.
След малко разбира, че с тихото му самотно занимание е свършено и усеща как безгрижието му помръква. Едната фигу¬ра е Мики, а другата ниско прегърбено момче с големи черни очила, което върви зад нея.
Изведнъж собствената му голота неочаквано става по-осезаема и той се чувства като изложен на показ. Няма време да се връща до вилата и да се облича, затова остава да стърчи насред пътя и изчаква неканените си гости.
– Циците ти са по-големи от моите – казва Мики запъхтя¬на, когато приближава. Обута е в толкова прилепнали дънки, че все едно е гола и се е боядисала под кръста в избеляло синьо. Другата половина от облеклото ѝ е изрязан розов потник върху бяла тениска. Смее се и едрите ѝ резци в светлината на деня изглеждат заешки.
– Какво търсиш тук? – пита Тони.
Момчето зад нея я доближава и спира виновно със сведена глава. Това в дясната му ръка не е сак, а пластмасова клетка за котки. И по начина, по който я носи, личи, че клетката не е празна. Прилича на слепец с тези очила.
– Сигурно се досещаш. – Мики заслонява очите си с ръка. – Обещал си ми нещо и трябва да го изпълниш.
Тони предчувства, че това, което тя ще каже, няма да му хареса, затова предпочита да ги покани във вилата, за да по¬говорят на спокойствие. А и трябва да се облече, не може да стои повече така.
Вече в кухнята, той слага чиста риза, отваря си една бира и дава по едно кенче тоник на Мики и на момчето, което все така продължава да стои със странните си очила. Сигурно се мисли за страхотно с тях.
– Добре си се устроил. – Мики оглежда стаята. – Можеше да ме поканиш някой път да осветим мястото.
Това „осветим“ има двояко значение, чийто втори смисъл Тони пропуска край ушите си.
– Вилата е на Карото. Казвал съм ти, че съм тук временно.
– Знам, че е на Карото. Но доколкото те познавам, няма да е временно.
Момчето стои до тях, наклонило глава, с клетката в едната ръка и тоника в другата. Изглежда напрегнато – сякаш всеки момент се готви да хукне нанякъде.
– Това е брат ми. – Мики го посочва, сякаш в стаята има още десетина момчета и Тони може да се обърка кое от тях има предвид. – Казва се Симеон, но всички му викаме Бебо още от¬както се е родил.
Тони вдига бирата си за поздрав и отпива няколко големи глътки, от които наистина има нужда. Мики го гледа така, ся¬каш му крои номер, и също отпива.
– Накъде сте тръгнали? – пита я той, макар да знае, че въпросът му е безсмислен.
– При тебе идваме.
– За какво съм ви?
– Нали ти казах – за да си изпълниш обещанието. Питай ме сега кое обещание.
– Кое обещание?
Мики прехапва за кратко устни като човек, който се чуди какво да каже.
– Аз ти помогнах за оная лъскава кучка, нали? – пита тя.
– Помогна ми. Даже много.
– Затова сега ми дължиш услуга.
– Дължа ти, но не очаквай чудеса. Не си ми дарила бъбрек.
Тони вече знае как ще свърши всичко, но не иска да го при¬еме. Хванали са го натясно и сега предпочита да увърта. Може да сложи всеки на мястото му, но Мики винаги му се изплъзва.
– Ще трябва да се грижиш известно време за брат ми. Го¬ворих с Карото и той каза да се разбера с теб. Не му пука кой живее във вилата.
Тони отново крие неувереността си зад няколко глътки бира, след това изпуфтява. Този разговор трябва да продължи на четири очи.
– Момче, иди се поразходи из двора – казва му кротко той. – Поогледай наоколо, ако искаш, докато ние си поговорим с кака ти.
Момчето отново реагира странно: главата му трепва и то я накланя още повече.
– Тони, брат ми е сляп – казва Мики.