page contents Книжен ъгъл: Откъс: Журналист разследва най-загадъчния случай в Исландия - в трилъра „Рейкявик“
Предоставено от Blogger.

Откъс: Журналист разследва най-загадъчния случай в Исландия - в трилъра „Рейкявик“

25.4.23


Най-продаваният исландски криминален автор Рагнар Йонасон и министър-председателката на Исландия Катрин Якобсдотир пишат заедно трилър


Исландия се готви да отбележи 200-годишнината на Рейкявик! Годината е 1986 и предстоят редица важни местни и международни събития.
Неочаквано вниманието е привлечено от разследването на журналиста Валур Робертсон - в трилъра „Рейкявик“ (Ера). Той е решен да разкрие най-обсъждания неразгадан случай в историята на Исландия – изчезването на Лара.
Видяна за последно през лятото на 1956 година на остров Видей, където работи като помощница на авторитетна двойка, от Лара няма и следа. Напуснала ли е острова наистина? Къде ли е отишла? Дали е жива още? Какво се е случило с Лара?
Ако 30 години си прикривал истината от всички, на какво ли си готов, за да не бъде разкрита никога...

Романите на Рагнар Йонасон са публикувани в 33 държави и са продадени в над 2 милиона екземпляра. Той е адвокат, банкер, писател и университетски преподавател. Превел е 14 от произведенията на Агата Кристи на исландски език. Носител е на редица престижни литературни награди.
Катрин Якобсдотир е министър-председателка на Исландия. Тя е завършила исландска литература и е била министър на образованието. Следва откъс.

– Как беше тя? – попита Кристиян.
– Какво имате предвид?
– Беше ли в лошо настроение? Има ли причина да смятаме, че може да е крила нещо? Да пази тайна от вас?
Отар отвори уста, за да отговори, но после сякаш размисли, след дълга пауза каза:
– Нищо му нямаше на момичето. Просто ѝ беше скучно тук с нас. Е, прав ѝ път. Ще бъдем по-внимателни с избора на помощници другото лято.
– Разбирам. Във всеки случай не е отишла при родителите си, което повдига разни въпроси. Това е всичко. Разбира се, винаги е възможно да си е тръгнала оттук в петък и...
– Възможно? – прекъсна го Отар. – Казвам ви, тя си отиде и всичко, което може да се е случило след това, няма нищо общо с нас. Не сме чули да е потънала лодка, така че вероятно тя е някъде.
– Не, сигурен съм, че щяхме да разберем, ако се беше случило нещо подобно – каза Кристиян. – Проблемът е, че няма рапорт за лодки, дошли тук в петък, макар това да не изключва възможността някой да е дошъл да я вземе. Живяла е тук в къщата с вас, нали?
– Къде другаде би живяла? – попита нервно Отар.
– Мога ли да огледам стаята ѝ?
Отар повдигна рамене.
– Горе е, но няма какво да се види – не показваше никакви признаци да помръдне, но Олоф се изправи.
– Ще ви заведа – каза тя с тон, малко по-любезен от този на съпруга ѝ.
Всяка стълба скърцаше на свой глас в старата дървена къща. Стаята беше малка, но сравнително уютна, със скосен таван, библиотека и капандура с изглед към морето.
– Тя ли е донесла книгите? – попита Кристиян.
– О, не, те са наши. Слагаме книги във всички стаи. Създава приятна атмосфера. Съпругът ми ги събира, той е адвокат, както вероятно знаете. Всъщност е доста известен.
Кристиян наистина го познаваше по име и кимна.
– Отар искаше да намали юридическата си практика и да се посвети на академична работа за известно време. Планираме да се опитаме да живеем тук повече или по-малко през летата. Хубаво е да си наблизо... – тя замълча и погледна настрани.
– Всичките си вещи ли е взела със себе си? – попита Кристиян.
– Всички, да – каза Олоф. – Тук няма нищо.
– Каза ли ви нещо?
– Моля?
– Лара... Преди да си тръгне, каза ли ви нещо?
– Какво имате предвид?
– Как ви обясни решението си?
Олоф се поколеба.
– Не го обясни – каза накрая. – Тя, хм, просто си тръгна.
– Трябва да е казала нещо, преди да си тръгне. Според мъжа ви е предупредила, че напуска.
– О, да, извинете. Нямах предвид това. Просто каза, че иска да се откаже от работата по-рано. Поиска нашето разрешение и естествено, дадохме ѝ го.
– Не се ли притеснявате за нея?
– Да се притеснявам? Хм, не, едва сега научихме, че не се е прибрала у дома. Сигурна съм, че е добре.
– Да се надяваме да е така.
– Да се върнем ли долу?
Кристиян кимна и последва Олоф надолу по тясното скърцащо стълбище.
Когато влязоха във всекидневната, Отар го нямаше. Кристиян се огледа, а след това подскочи, когато Отар се изкашля зад него. Обърна се, а сърцето му щеше да изскочи, макар да знаеше, че няма от какво да се страхува.
– Търсят ви по телефона.
– Какво? – възкликна Кристиян.
– Телефонът. За вас е – повтори Отар, сякаш е най-естественото нещо на света. – Тук, в моя кабинет.
– О! – озадачен, Кристиян последва Отар в отрупаната с книги стая. Погледът му попадна на рафт с томове, съдържащи решения на Върховния съд. На бюрото имаше черен телефон с поставена до него слушалка. В стаята миришеше на мухъл. Изглежда къщата беше също толкова порутена вътре, колкото изглеждаше и отвън.
– Кой ме търси? – попита Кристиян.
– Някой от полицията, разбира се – отвърна Отар.
Кристиян вдигна слушалката до ухото си. От безпокойство се местеше от крак на крак и забеляза, че дъските кънтят на кухо под него. Отдолу вероятно имаше влажно мазе. Помисли си, че не би искал да живее в стара дървена къща като тази.
– Кристиян Кристиянсон на телефона – каза той в слушалката.
– Кристиян, здравей. Ейрикур е – Кристиян веднага разбра кой е. Човекът беше два ранга по-високо от него в полицията, шеф на неговия шеф.
– Здравейте – отвърна неуверено той.
– Отар ме потърси. Искаше обяснение за странните въпроси, които задаваш на него и съпругата му.
– Чисто рутинни въпроси. Разследвам изчезването на петнайсетгодишно момиче, което е в неизвестност от няколко дни...
– С други думи, момиче, което е избягало от дома си?
– Не можем да сме напълно сигурни в това. Работила е тук, на Видей. Родителите ѝ се трево... – не му оставиха възможност да довърши изречението.
– Няма причина да се причинява ненужно неудобство на Отар и Олоф заради това. Направил си си труда да посетиш острова лично?
Кристиян искаше да възрази и да се опита да обясни, но си помисли, че това вероятно нямаше да е от полза.
– Всъщност щях да си тръгвам, посещението ми тук тъкмо приключваше.
– Отлично. Предай моите поздрави на Отар, става ли? И на Олоф Бльондал също. Ще направиш ли това за мен?
Ейрикур затвори.
Кристиян внимателно постави слушалката, като се опитваше да се държи така, сякаш всичко е наред.
– Нищо спешно – каза той на Отар.
Олоф стоеше във всекидневната, когато излязоха от кабинета.
– Е, мисля, че това е всичко засега. Освен ако случайно не сте си спомнили нещо друго? – погледна и двамата на свой ред Кристиян.
– Нищо друго – отвърна Отар.
– Тогава остава само да се надяваме момичето да се появи – каза Кристиян.
Отар отново отговори вместо двамата:
– Длъжна е, не че ни засяга. Предполагам няма да има други такива посещения.
– Само още нещо – каза Кристиян. – Лодката ще ме вземе малко по-късно. Имате ли нещо против да се поразходя из острова, докато чакам? Може би да погледна и да видя дали не се е скрила някъде...
– Да се е скрила? – изненадано повтори Олоф.
– Правете каквото искате – каза Отар. – Островът не е наша собственост.
– Тогава мисля да отида на кратка разходка. Благодаря много за отделеното време.
 
***

Кристиян тръгна към училището, за което Олоф спомена. Намираше се в източния край на острова, като единствен спомен от село, изоставено по време на Втората световна война. Докато си проправяше път по тревистата пътека, той беше поразен от пустотата тук. През Средновековието Видей е бил епархия на богат манастир, а по-късно се превърнал в седалище на губернатори. Днес единствените обитатели, освен Отар и Олоф, бяха морските птици, кряскащи откъм брега. Разходката му отне повече време от очакваното. Когато стигна, училището – дървена двуетажна сграда – се оказа празно, разбира се, без каквито и да било признаци Лара някога да е била там. После тръгна обратно към мястото, където беше слязъл на брега, като по пътя спря, за да пробва вратата на малкото каменно имение от осемнайсети век, но беше заключено. Спомни си, че Олоф спомена за комплект ключове, но не можеше да си позволи отново да притеснява двойката, за да ги поиска. Замисли се какво да прави. Видей беше разделен почти на две от тесен провлак – Ейд – и Кристиян се зачуди да се разходи ли по него, за да изследва северната половина на острова, но осъзна, че няма достатъчно време за това.
Притеснен да не би да кара лодката да чака, Кристиян тръгна бързо към кея. През тесния канал се откриваше прекрасна гледка към Рейкявик. Градът бързо се развиваше, нови квартали изникваха отвсякъде и амбициозната постройка на модерна църква започваше да се оформя на върха на хълма. Накрая обаче подрани на кея, лодката още не беше пристигнала и това му даде възможност да се върне и да хвърли един бърз поглед на малката църква, която предполагаше, че ще бъде отключена. Въпреки че беше почти сигурен, че няма да намери изгубеното момиче там, все пак искаше да провери.
Противно на малкия си размер и застоялия въздух, вътрешността се оказа изненадващо красива. Необичайно високият дървен амвон беше боядисан в синьо и зелено и наоколо имаше подобни цветни пейки. На Кристиян му хрумна, че това може да е добро място да се ожени за Гудрун, макар че вероятно щеше да е притеснителен превозът на гостите на сватбата им до и от острова. Щеше да го има предвид като възможност все пак. Двамата с Гудрун бяха сгодени от шест месеца и започнаха да обсъждат бъдещето си, брака и деца. Живееха в западния край на Рейкявик, където Гудрун наскоро започна работа в магазин за хранителни стоки. Да, може би един прекрасен ден щяха да се окажат пред олтара тук...
В малката църква нямаше много къде да се скриеш и по миризмата на плесен Кристиян предположи, че вратата не е отваряна от доста време. Добре щеше да се отрази едно проветряване. След като провери зад амвона и под пейките, Кристиян отново излезе навън и с благодарност изпълни дробовете си с чист въздух. Погледът му се плъзна към двора на църквата. Точно тогава мислите му бяха прекъснати от слабата вибрация на двигател. Погледна към водата и забеляза рибарската лодка в далечината, която стремглаво се приближаваше към острова.
Кристиян бавно се спусна към кея, като се опитваше да се отпусне и да се наслади на момента, въпреки че получи от началник Ейрикур нещо, което почти се равняваше на хокане. Напълно незаслужено, разбира се, Кристиян само се опитваше да си върши работата, но хора като Отар и Олоф явно имаха влиятелни приятели. Каза си, че няма смисъл да допусне това да му влияе.
Щом стигна до кея, той застана и зачака. Слънцето вече се показваше иззад облаците и бурният вятър, който го посрещна, затихваше до лек бриз. Погледна залива и изпита леко съжаление за шапката, която му бе открадната.
Мислите му се върнаха пак към изчезналото момиче. Вероятно се е скрила някъде на сигурно място и родителите ѝ вдигаха много шум за нищо. Хрумна му, че не знае как изглежда Лара. Трябва да поиска нейна снимка, ако не се появи.
Да, най-вероятно щеше да бъде открита жива и здрава и това щеше да е последното му пътуване до Видей в близко бъдеще. Обаче когато старата рибарска лодка спря на кея, Кристиян получи силното усещане, че случаят далеч не е приключил.