Откъс: Златан - остаряващият бог

В „Адреналин“ Златан Ибрахимович разкрива своя път към величието. Феновете на футболната легенда ще се запознаят с неговите неразказани истории

Най-резултатният голмайстор във футбола Златан Ибрахимович представя своята нова автобиография на българската публика. Три месеца след като се сбогува с терена, шведската суперзвезда споделя своите лични признания за живота и кариерата си и добавя изненадващи анекдоти за най-добрите играчи и мениджъри в света. „Адреналин“ (Ентусиаст, превод Вера Петрова), е написана в съавторство с италианския журналист Луиджи Гарландо и е преведена на над 25 езика по целия свят.

Златан Ибрахимович е най-известен като нападател на италианския клуб от Серия А „Милан“ и на националния отбор на Швеция. Кариерата му започва през 1999 г. и завършва през 2023 г. С над 570 отбелязани гола Ибрахимович е определян като един от най-великите футболисти на всички времена.

Луиджи Гарландо е италиански журналист и писател. Още от дете е голям футболен фен, а след като завършва висшето си образование, започва работа в най-четения спортен вестник в Италия „La Gazzetta dello Sport“. Гарландо е автор на няколко успешни поредици от романи и комикси за деца, чиято основна тема е спорта.

„Адреналин“ разказва историята на Ибра в средата на неговия житейски път – в края на футболната му кариера и едно различно бъдеще, което засега остава неясно. Тази книга отразява положението му на ръба между два свята и говори за смелостта да бъдеш себе си.

Всяка глава започва с разказ от терена и завършва с разсъждения върху всекидневния живот, от гола до щастието, от съдията до справедливостта, от асистенцията до приятелството, от травмата до смъртта. Златан признава, че мисълта да спре да играе го тревожи. Колкото повече се приближава моментът, в който ще остави футбола, толкова повече нараства страхът от бъдещето.

„Адреналин“, заглавието на книгата, е ключовата дума на живота ми“, споделя Ибрахимович. „Във всяко нещо, което правя, имам нужда да намеря предизвикателство и да вложа максимална доза страст. Да изстискам сърцето си. Така е било и така ще бъде завинаги. Имам нужда да усетя как адреналинът пулсира във вените ми.“ Следва откъс.

Обичам задните ножици. Обичам топката да е нависоко, а аз да я достигна с краката, най-ниската част от тялото. Преди да се озова обратно на земята, за миг поглеждам света с главата надолу и тогава другите — съотборниците ми, съдията, зрителите — ми се струват обърнати наопаки. Този изглед е ексклузивен, привилегирован. Само мой. Посвещавам книгата на онези, които обичат да преобръщат правилата, вижданията, предвижданията. Защото само следвайки инстинкта си с упоритост и решителност, отдаденост и усърдие, можеш да имаш уникално виждане за света. Привилегировано, ексклузивно.

Милано, понеделник, 4 октомври 2021 г.  Окей, предавам се. На четиресет години съм. Бог съм, само че остаряващ бог. Най-после си давам сметка за това, така както си дадох сметка, че тялото ми вече не е, каквото беше. Години наред не обръщах внимание на знаците, които ми изпращаше, после реших да се вслушам. Не мога вече да си позволя чести спринтове, както на млади години; ако се преуморя или се контузя, ми трябва повече време да се възстановя. Приспособих играта си към новото си тяло. Вече не прекарвам мача в сърцето на наказателното поле, където летят куршумите. Често се отдръпвам, за да конструирам играта, днес работя повече за головете на другите, отколкото за своите. Не е вече време да се изтъквам — каквото имаше за спечелване, спечелих го; днес ми харесва да вдъхновявам, да помагам в израстването на младите си съотборници. На четиресет години съм, с две момчета, които вече не са деца, а младежи. На тази възраст обикновено се тегли чертата върху листа, правят се първите равносметки, първият баланс. В това е смисълът на тази книга. Дни наред се опитвах да се преструвам, че не забелязвам наближаването на рождения си ден. Избягвах да мисля за числото 40, обаче снощи то се изправи пред мен — червено, огромно, заело цялата фасада на един хотел. За да се получи, бяха светнали лампите в определени стаи и оставили другите на тъмно. В този хотел в Милано жена ми Хелена организира тържество изненада, което ме трогна. Събрани бяха най-близките ми хора, много приятели, дошли от цял свят, значими присъствия в живота ми. Имаше футболни легенди, треньори, дори играчи, към които съм се отнасял зле на терена. Не очаквах да ги заваря всичките на онази тераса. Рино Гатузо ми даде следното обяснение: „Винаги си бил истински, даже и когато им нанасяше удари. Затова са дошли“. Хелена се справи отлично. Организирала бе всичко тайно, хубав подарък ми направи. Обикновено аз съм този, който прави подаръци на другите. Разказвал съм много пъти как тръгнах от Русенгорд, за да стана футболен шампион. Пораснах с една оръфана топка „Селект“ на крака и дриблирах срещу всеки, който ми се изправи пред очите в Градината на розите, всъщност свърталище на имигранти от всички раси. Една искра беше достатъчна, за да се сбием. Обаче това парче трамбована пръст беше моята футболна лаборатория, училището, където научих триковете, направили от мен Ибра. Родителите ми се разведоха рано. Сновях между майка си, която се претрепваше от работа, за да сложи нещо за ядене на масата, и баща си, чийто хладилник често беше празен. Каквото ми липсваше, доставях си го. Крадях колелета и дрехи, защото ми беше писнало да ми се подиграват в училище. Носех винаги футболни чорапи вместо обикновени и анцузи на „Малмьо“, които тайно измъквах от съблекалните. А после топката ме откъсна от гетото и ме поведе към друг живот. Пристигнах в Амстердам, където си купих първото порше и се запознах с Мино Райола, агента ми. Той и жена ми Хелена са и винаги ще бъдат сред най-важните хора в живота ми. Мино е много повече от футболен агент, той е приятел, брат, баща, всичко. Начерта хода на кариерата и победите ми, измъквал ме е от най-трудните ситуации, решавал ми е хиляди проблеми. Колкото по-силно съм страдал от някоя несполука, толкова по-близък съм го чувствал. От Нидерландия Мино ме отведе в Италия, а после в Испания, Франция, Англия, Америка и отново в Италия. Хелена винаги е била по-зряла и по-отговорна.
Направи ме по-разсъдлив, научи ме на здрав разум и на добър вкус, умее да разпознава и да създава красиви неща. Има особен усет за елегантност. Това беше професията ѝ и ще продължи да бъде и след като аз спра да играя. През годините заглади много ръбове на дивия ми характер и най-вече, подари ми най-ценното за мен на света: децата ми. Играча Ибра го познават всички, но човека Ибра — не. Ще се опитам да разкажа за него сега, в средата на пътя, между историята ми на футболист, която върви към своя край, и едно различно бъдеще, което се задава и засега е неясно. Тази книга е съставена така — отразява сегашното ми положение на ръба между два свята. Така че всяка глава започва с разказ от терена и завършва с разсъждения върху ежедневния живот, от гола до щастието, от съдията до справедливостта, от асистенцията до приятелството, от травмата до смъртта. . . Не се крия, не играя роля. Както каза и Гатузо. Признавам например, че мисълта да спра да играя ме тревожи. Колкото повече се приближава моментът, в който ще оставя футбола, толкова повече нараства страхът от бъдещето: къде ще намеря адреналина, който сега получавам от едно спречкване с Киелини? „Адреналин“, заглавието на книгата, е ключовата дума на живота ми. Във всяко нещо, което правя, имам нужда да намеря предизвикателство и да вложа максимална доза страст. Да изстискам сърцето си. Така е било, така и ще бъде завинаги. Имам нужда да усетя как адреналинът пулсира във вените ми. А на четиресет, с двама големи синове, пулсира различно, защото днес имам други изисквания. Ако в миналото се нахвърлях на съдиите, днес им помагам. Вчера обичах да се цепя и сам да развявам байрака, днес се появявам на фестивала в Санремо и се вълнувам, когато чувствам обичта и уважението на италианците. Вярно е обаче и че ако се усетя притиснат от много хора, не мога да дишам. Тогава изваждам едно от моите бижута от гаража, тръгвам към магистралата и натискам педала, докато изпразня резервоара, или пък бягам в гората в търсене на свобода. Търся хората и в същото време ги отбягвам. Не е единственото противоречие, с което съм наясно. Винаги съм ги имал, те са част от характера ми. Новото е, че на четиресет години се опитвам да наложа контрол. Така както се научих и да си контролирам реакциите. Днес едва ли някой защитник ще успее да ме провокира, както се случваше в началото на кариерата ми. Вече не се оставям на инстинкта, мисля, че съм станал по-уравновесен. Заслугата е на времето, на Хелена и на Мино, предполагам. Търся равновесие във всичко, което правя. Също и във възпитанието на синовете ми: компенсирам дисциплината с нежност.
Думата равновесие ми идва по-лесно на английски: balance. Често ми се върти в ума. Ако преди съм бил само адреналин, сега съм адреналин и баланс. Това не е някакво Божие евангелие, а дневник на един четиресетгодишен мъж, който си разчиства сметките с миналото и гледа бъдещето право в очите, все едно е поредният противник насреща.