Книжен ъгъл

Авторката Ана Андреу Бакеро пристига в България по покана на Институт „Сервантес“ и Издателска къща „Хермес“

Ваймар, Германия, 1945 г. Скоро след освобождаването на концентрационния лагер „Бухенвалд“ седем мъже от италианската „Реджа Марина“ влизат в градското гробище и се отправят към занемарен участък със забити в земята колове. След много усилия и голяма доза късмет намират парцел номер 262, където според регистъра почиват останките на unbekannte Frau – непозната жена. Когато изтръгват кола, виждат, че в основата му е написано име. Най-накрая могат да го заменят с паметната плоча, с която са се сдобили с цената на много жертви в онези първи дни след края на войната. Сега вече гробът е отбелязан подобаващо и злокобният номер е заменен със знатно име: Мафалда Савойска.
Така започва „Принцесата от Бухенвалд“ (Хермес, превод Стела Илиева) на Ана Андреу Бакеро, който разкрива печалната история на Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна Българска.
Романът проследява живота на италианската принцеса от най-изисканите дворци на Европа до концентрационния лагер „Бухенвалд“, където е изпратена след залавянето ѝ на връщане от България от погребението на зет ѝ цар Борис III. С риск за сигурността си Мафалда е решена да се добере до окупирания от нацистите Рим, за да се събере с децата си. А това решение ще предопредели съдбата ѝ.
Ана Андреу Бакеро е родена и израснала в Албасете, Испания. Завършва английска филология и технология на превода. Освен майчиния си кастилски, говори каталунски, английски, немски и италиански. Кариерата ѝ е свързана с преподавателска дейност и преводи за различни издателства. През 2010 г. публикува книга с любопитни истории от света на литeратурата. Прави дебюта си в историческите романи с „Принцесата от Бухенвалд“.

На 12 февруари (сряда) от 18,30 часа испанската писателка ще се срещне с почитателите си в Литературен клуб „Перото“, където ще представи романа си „Принцесата от Бухенвалд“. Модератор на срещата ще бъде водещият на „Панорама“ – Бойко Василев. Като част от гостуването си Ана Андреу Бакеро ще проведе разговор с ученици, изучаващи испански език. Следва откъс.

Слънцето вече изгряваше, когато група мъже прекоси входа на гробището и пое по алеята, водеща към южната част. Двама от тях носеха мраморната плоча, с която толкова трудно се бяха сдобили, а другите петима си бяха разпределили останалите принадлежности: желязна верига, четири пръта, дървен кръст и малка ваза с цветя.
Апостоло Фуско вървеше малко по-назад и наблюдаваше шествието, тържествено напредващо към целта си. За разлика от деня, в който за първи път стъпиха на това място, сега не се лутаха напосоки сред гробовете, без да знаят къде да търсят, потиснати от тежката задача, с която бяха решили да се нагърбят. Този път те знаеха със сигурност каква е тяхната съдба и тази увереност им вдъхваше жизненост, която отдавна бяха изгубили.В този момент Апостоло Фуско се запита дали тази мисия не беше причината той и неговите другари да са все още живи. От залавянето им при военния склад в Пула и през двете години затвор бяха виждали как умират много техни сънародници, някои заради безкрайните часове тежък труд, други, станали жертва на глад или болести, и немалка част – убити от ръцете на похитителите си.
Те обаче имаха онова, за което толкова бяха копнели: свободата. И я получиха по най-неочаквания начин, без сражения и кръвопролития. За една нощ, изправени пред наближаващите съюзнически сили, нацистите се бяха разбягали като хлебарки под вдигнат камък.
Тогава, в един от онези смутни дни, които последваха пристигането на американската армия, те посетиха „Бухенвалд“. Направиха го заедно с хилядите германски цивилни, които се стичаха от града, принудени от окупационните сили. Искаха да разберат дали онова, което се говореше за този лагер, за това огромно заграждение на хълма Етерсберг, е вярно. Така беше. Всички онези зверства бяха истински: пълните с голи трупове вагони, струпаната пепел до пещите на крематориума, медицинските експерименти, извършвани в лазарета...
Там го научиха от устите на италианските затворници, които бяха оцелели след този ужас. И там решиха, че от тогава нататък ще имат една цел: да изпълнят клетвата, която бяха дали в деня на постъпването си в италианската Реджа Марина.
През следващите седмици страхът отстъпи място на безпокойството. Подобно на стотици други пленници, скитащи се безцелно из града, те не знаеха как и кога ще се завърнат по домовете си, ако изобщо съществуваха още, а когато питаха, отговорът на военните власти винаги беше един и същи: „Трябва да изчакате“. Слава богу, те имаха мисия за изпълнение, имаха стимул, който им даваше сили да издържат на тази несигурност.
Руджери, който беше няколко крачки напред, спря в края на обрамчена с дървета пътека. Останалите се събраха около него и погледнаха напред. Пред тях се ширеше равнина от пустеещи земи, контрастираща с останалата част на гробището. Там нямаше параклиси, мавзолеи или внушителни крипти, нито дори една надгробна плоча. Само редици от номерирани колове, отстоящи на няколко метра един от друг.
С решителността на човек, който се приближава към края на своя Кръстен път, седмината мъже тръгнаха по една от тесните пътеки между гробовете и застанаха пред този с номер 262.
Намирането на тази могила, идентична с другите наоколо, беше най-трудната част и неведнъж бяха напът да се откажат. Но неочаквано един ден намериха запис с онова немско име в регистъра. До него имаше кратка бележка: unbekannte Frau; „неизвестна жена“.
– Моментът настъпи – заяви накрая Маняни.
Нямаше нужда да казва нищо повече.
Авалоне отговаряше за изваждането на кола. Когато вече го държеше в ръцете си, отново погледна издълбаното в дървото име, останало толкова дълго скрито под земята. Този надпис, който някой бе направил с надеждата, че един ден ще излезе наяве, беше категоричното доказателство, потвърждението, че търсенето е приключило. След това Авалоне замени кола с обикновен буков кръст. После Коларуотоло и Пашуто опряха на него надгробната плоча. Това беше най-ценната част, тази, която им струваше най-скъпо. Бяха платили за нея с част от храната, която крадяха оттук-оттам и им служеше да оцеляват през онези дни, когато почти никой нямаше какво да яде.
Сетне, след като обозначиха мястото с четирите пръта и го оградиха с веригата, за да не може никой по невнимание да стъпи върху този малък правоъгълник земя, поставиха до гроба вазичката с цветя.
Когато приключиха, се загледаха в резултата от усилията си със свити сърца, изпълнени със смесица от тъга и задоволство, и още веднъж безмълвно прочетоха надписа, който Митрано старателно беше издялал. „На Мафалда Савойска, от моряците от Гаета: Корадо Маняни, Антонио Митрано, Джовани Коларуотоло, Еразмо Пашуто, Джозуе Авалоне, Апостоло Фуско и Антонио Руджери“.