Американците са пуснали току-що бомбата над Хирошима, Сартр и компанията
му обсъждат събитието – в „Мандарините” на Симон дьо Бовоар. Епизодът
няма как да се измисли, заради такива като него романът се чете и без
литературна мотивация. Изкушението е значително: роман за „семейството”, както са наричали двойката Сартр – Дьо Бовоар, за Камю, за другите около тях. Романът е и документ, но не заради фактографията и семейните тайни.
Автобиографичен е, както май цялата белетристика на Дьо Бовоар (изд. „Колибри”). Минава за най-важното в нея.
Париж е току-що освободен и интелектуалците се нагърбват с бъдещето на родината: говорят и пишат каква да е тя и какъв да е светът, основават вестници и списания, обсъждат партийността, търсят отговори на нелицеприятните въпроси за миналото, преживяват драмите на славата и личното битие.
Сега не се белетризира така – разговори за политика в по дузина страници и диалогът не илюстрира действието. Диалогът е действието, защото действат думите.
Дори в рамките на романа в романа – любовната афера на героинята с американския писател, всичко е в думите, действието сякаш просто ги илюстрира. Доста документален разказ за отношенията на Дьо Бовоар с Нелсън Олгрен.
„Не да се затвори светът в писането, а да се отвори човекът за света, да му се помогне да открие защо е на този свят, как се вижда в епохата си” – Сартр, действителният, не героят от романа. За това са ги наричали „учители по мислене”, освен „ловци на смисъла”.
Смисълът не е затрит окончателно. Днес само дето няма нужда от учители по мислене, понеже няма нужда от мислене. Двете са свързани, но то е друга тема.
В самата зора на българската демокрация професор по философия от Софийския университет зовеше по време на лекция студентите към улични демонстрации. Обещаваше в замяна опрощаване на студентски грехове и даваше за пример Сартр през 1968.
Пародията е, че позицията на френския му колега беше срещу политическото „дясно”. Историята е длъжна да се повтаря пародийно за да е истинска.
Няма коментари:
Публикуване на коментар