Варг Веум - защо "Нощем вълците са черни"

Тронд Еспен Сейм като Варг Веум

Втора от обещаните от "Сиела" срещи с култовия герой на Гюнар Столесен
Един случай остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и професионалния опит на полицейския следовател Ялмар Нюмарк. През всичките тези години той събира в картонена кутия улики, свързани с пожара и смъртта на 15 души във фабриката „Пофугл“.

Вече 70-годишен разказва за инцидента на детектива Варг Веум с надеждата, че той ще стигне до истината. Съвсем неочаквано Нюмарк е блъснат от кола, а кутията със снимките и материалите изчезва от дома му.

Варг Веум се захваща да разкрие замесените в случая. Следите обаче неочаквано го отвеждат до поредица убийства, мистериозни появи на накуцващ мъж, забравени случки от времето на Втората световна война…

По романа на Гюнар Столесен "Нощем вълците са черни" през 2011 г. излиза норвежкият филм „Нощем всички вълци са сиви“ на режисьора Александер Ейк, а в ролите са Тронд Еспен Сейм, Бьорн Флобер, Ане Дал Торп, Лене Нистрьом и др.

Гюнар Столесен е един от най-известните представители на съвременната норвежка литература. Автор е на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава. Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум. Виж още в:  Варг Веум - частен детектив по норвежки

Ялмар млъкна. Известно време седяхме, без да продумаме. Отпивахме, заслушани в дъжда, потропващ по стъклата на прозорците. В друго жилище на дома някой намали звука на телевизора си. Навън от време на време фучаха коли, макар това да бе, общо взето, тиха улица.
Когато Ялмар Нюмарк отново наруши тишината, очите му бяха потъмнели и в тях се четеше горчивина:
– Казах ти, нито един случай в моята практика не ми е направил такова силно впечатление, както пожарът в „Пофугл“. Ще ти кажа защо. Вече бях видял немалко трупове на хора, затворени цели седмици в автомобилите си, потънали на дъното на фиорда; овъглени тела в изгорели къщи; стари хора, разложени в леглата им, докато ужасната воня се усети у съседите... Но зловещата гледка в „Пофугл“... Петнайсет почернели трупа, Веум! В кошмарите си продължавам да преживявам това, което видях тогава. Да кажеш, че съм бил млад-зелен, не бях. Четирийсет и две годишен мъж, преминал през доста неща и през войната. Но онова...
Той се огледа в стаята, сякаш виждаше пред себе си още по-страшна гледка.
– Производственият цех бе изцяло изгорял. Тези, които са стояли най-близко до евентуалното място на експлозията, били разкъсани на парчета и овъглените им останки се бяха пръснали по пода, стените и остатъците от скелята на покрива. Много от тези, чиито трупове бяха останали цели, побягнали от мяс-тото на взрива към изхода. Един дори успял да излезе от самия цех и да стигне до стълбището, но то също вече било обхванато от пламъците и той намерил смъртта си там. От осемнайсетте души, работили вътре, само трима успели да се спасят, като един от тях остана сляп за цял живот. Другите имаха тежки обгаряния.
– Но са оживели.
– Да, оживяха, ала не бяха за завиждане. Двамата впрочем са вече покойници, а обезобразената фигура на третия можеш да видиш около пристанището. Той принадлежи към „постоянната клиентела“ на бездомниците там и изглежда ужасно, Веум.
– Как се казва?
– Улай Усвулд. Но е известен преди всичко с прозвището Изгорелия.
Неприятното чувство, което ме обзе, почти разкриви лицето ми. Как им идеше наум да лепят такива идиотски прякори на хората.
– Но нима на мястото на пожара не намерихте следи?
– Както вече ти казах, причината за избухването му е била експлозия на един от промишлените резервоари. Там бяха открили нещо като пробойна и тя можеше да се дължи на грешка в самата му конструкция. Предположиха, че евентуалното изтичане на газ е станало оттам. На газ с огромна експлозивна сила. Заключението на експертите бе изпратено на застрахователната компания, която го прие, без да протестира. Добре знаеш, че оттам инак не дават пари, ако съществува и най-нищожен шанс да си ги спестят. Но в случая не ставаше дума само за сумата, за която бе застрахована фабриката. А и за застрахователни полици за живота на много хора.
Това обстоятелство не ме изненада. Случвало ми се е да работя за някои застрахователни компании и парите, които получавах от тях за работата си, съвсем не бяха лесно спечелени.
Той продължи:
– Изводите от експертизите бяха представени и на съдебните власти. Те имаха възможност да повдигнат въпроса за елементарно нарушаване на правилата за безопасността на труда или нещо подобно. Но предоставеният от нас материал не им се стори достатъчен, за да се решат на подобен ход. Този, който е носел отговорност за спазването на тези правила, за техническата проверка на машините и за незабавното сигнализиране пред ръководството на фабриката, че има евентуално изтичане на газ, бил цеховият майстор. Един мъж на име Холгер Карлсен, също загинал в пожара.
– Тъй значи...
– Да. И затова не последва нищо. Делото бе приключено и всякакви по-нататъшни опити да бъде възобновено претърпяха неуспех.
– Значи все пак е имало опити за възобновяването му? От кого?
– От мен. По молба на вдовицата на Холгер Карлсен. Сполетялото я нещастие било тежък удар за нея. Бе останала сам-самичка с четиригодишното си момиченце. Жената дори не бе съвсем на себе си и говореше несвързано, но ми каза, че тогава, сутринта, когато отивал на работа, мъжът є споделил с нея, че вече получил пълно потвърждение на своите съмнения за изтичане на газ и че имал намерение отново да занимае с този въпрос ръководството на фабриката.
– Отново?
– Да, отново. Жена му разбрала, че той бил поставил този въпрос още предния ден, но тъй като не говорили повече за това, на нея є беше трудно да даде по-точна информация. Хагбарт Хелебюст категорично отрече, че Карлсен е бил при него, и показанията му бяха потвърдени от всички служители в администрацията. Никой не бе чул за такъв разговор.
– Лесно ли се установява изтичането на газ от резервоар?
– Не се забелязва веднага, ако пукнатината е малка. Но тя непрекъснато се разширява и ако човек има късмет, в определен момент ще усети характерната миризма. Съществуват уреди за измерване на концентрацията на газовете във въздуха, но онези, с които си служели там по време на пожара, били далеч по-несъвършени от днешните. Те са регистрирали концентрацията на газовете при ниво, което вече било достатъчно за предизвикване на експлозия. Опитен в специалността си, с 10–15-годишен стаж, Холгер Карлсен знаел много добре защо поставя въпроса пред ръководството. Ала какво е мислел или направил той, никога няма да разберем, тъй като се е избавил от необходимостта да бъде кремиран един ден като всички простосмъртни.
– Вдовицата е могла да разкаже...
– Вдовицата! Кого интересува бръщолевенето на една замаяна, ужасена жена. Единствената є цел бе да снеме подозренията от мъжа си, за да запази светла паметта му. Ако се бе установило, че пожарът е избухнал поради пропуск в работата му, имаше опасност да изгори и застрахователната му полица. Така є бяха заявили.
– Но това е било невъзможно!
– Така є бяха заявили! После, след като се беше поуспокоила, разговарях с нея неведнъж. Опитах се да възобновя делото, но напразно. Пък имаше и още нещо...
– Какво?
– Според закона всичките петнайсет трупа трябваше да бъдат идентифицирани. Първо отделихме тези, които бяха разкъсани на парчета. Опознавахме ги по зъбите, а после и по други белези, по пръстени, часовници, катарами на колани и тям подобни. Вече ти казах, че намерихме един от тях вън, на стълбището. Това беше Холгер Карлсен.
– Виж ти!
– При аутопсията се установи, че дробовете му са напълно чисти, тоест не се бил задушил. Открихме обаче следи от много силен удар по тила.
– И как си обяснихте всичко това?
– Обяснихме си го – той ме погледна кисело – със срутването на скелето на покрива. Нещо паднало отгоре му, когато е бягал, цапардосало го по главата и той умрял на място. Пожарът е бил причинен от силната експлозия, развил се за минути и подобно нещо съвсем не е било изключено. Но ми се стори странно, че е сполетяло именно Холгер Карлсен.
– Странно е, наистина. Но почти никой не сподели твоите подозрения, нали?
– Не, никой.
– Ти ли водеше следствието?
– Един по-възрастен колега, който вече също не е между живите. Най-трудното в случая е, че повечето от тези, които са запознати с подробностите около него, са или мъртви, или толкова стари, че почти нищо не помнят. Освен това ние от полицията вършехме само черната работа, тъй като бе назначена официална комисия за разследване на произшествието.
– Комисия? Защо?
– Защото смъртта на петнайсет работници и парламентарните избори съвпадаха в онази есен.
Оставих празната си чаша на масата. Навън съвсем се бе мръкнало.
– И това ли е всичко?
Той ме погледна навъсен:
– С това разполагам: показанията на вдовицата и резултатите от аутопсията на трупа на Холгер Карлсен. Останалото е толкова несигурно, че... Заложено е на предположения, които си останаха непотвърдени. Хипотезата, изградена върху предположения, не може да бъде нищо друго освен предположение, нали?
– Би ли желал да се опитам да направя нещо за теб?
– Не, не. Извини мен, стария човек, че разбутва работи, които всички отдавна са забравили. Разказаното сега е само една история, Веум, една малка история за „лека нощ“.
– Моля те, кажи ми предположенията си.
Той погледна часовника си. Допря циферблата до лицето си, за да види стрелките. Беше много уморен, а и аз не се чувствах особено бодър. Приятното опиянение бе преминало. Сега питието сякаш се бе втвърдило в киселееща буца под диафрагмата ми.
– Тогава ще трябва да ти разкажа за войната и за Ротеифтен, което също е дълга история. Но тази вечер едва ли ще ми стигнат силите за всичко. Едва ли.
Погледът му се отмести от картонената кутия към вратата на спалнята. Бутилката се мъдреше празна с няколко капки на дъното.
– Да се срещнем утре в заведението, а? Там ще довърша разказа си.
Надигнах се с доста голямо усилие. Подът играеше под краката ми:
– Както обикновено?
– Малко по-късно. В шест устройва ли те?
– Да.
Ялмар заобиколи масата, протегна ми ръка и здраво стисна моята:
– Благодаря ти, че все пак ме изслуша. Не мисли повече за това. Безсмислено е... Аз съм... един... старец...
Говорът му ставаше все по-неясен. Олюлявайки се, той ме изпрати до вратата.
Спуснах се като в дълбока шахта по стълбата и щом излязох през скърцащата входна врата, дъждът плисна в лицето ми черните си остри струи.
Тъмната витрина на магазина от другата страна на улицата ме гледаше като празно око от състарено лице. Вдигнах високо яката си, наведох глава срещу атаките на дъжда и закрачих.