page contents Книжен Ъгъл: „Операция „Сладкоугодник“ за 70-годишния юбилей на Иън Макюън
Предоставено от Blogger.

„Операция „Сладкоугодник“ за 70-годишния юбилей на Иън Макюън

21.6.18

Британският писател ще открие фестивала CineLibri 2018 през октомври

Иън Макюън, най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, който днес празнува 70-годишен юбилей, ще бъде специален гост на международния кино-литературен фестивал CineLibri 2018.

Роден на 21 юни 1948 г. в Алдершот, Великобритания, Макюън e носител на "Букър", "Уитбред”, "Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“ и още много престижни награди и отличия (Общо 6 пъти е номиниран за наградата "Ман Букър" и 2 пъти за Международната награда "Ман Букър"). Автор е на 15 романа, преведени на над 30 езика. Навръх рождения му ден у нас излиза "Операция "Сладкоугодник".

Романът „Операция „Сладкоугодник“ (Колибри, превод: Надежда Розова) започва като шпионско четиво, постепенно прелива в любовен роман, а любовният роман се превръща в изследване върху начина, по който функционира писателското въображение – всичко това на фона на един кризисен период от историята на Великобритания, изпълнен със социални конфликти, икономически трудности и ирландски тероризъм.

Серина Фрум, студентка по математика, но и страстна читателка, е завербувана от МИ-5, британското контраразузнаване. Първата й голяма задача е участие в операция с кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово, чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика.

На Серина се пада младият обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли. Девойката харесва разказите му, след което се привързва към автора им… Макюън за пореден път се доказва като корифей в умението да размества жанровите граници и да държи съзнанието на читателя будно до самия финал.

Иън Макюън се превърна в емблема на постмодернизма и хуманизма с романи като „Изкупление”, „На плажа Чезъл”, „Дете във времето“. „Невинният“ притежава характеристиките на образцов трилър, а „Черните кучета” третира универсалната тема за човешките взаимоотношения, за тяхната мотивация и развитие, за вечното надбягване на доброто и злото в самите нас.

През 2017 г. „Колибри” издаде и съдебната драма „Законът за детето”, екранизирана от Ричард Еър, с участието на Ема Томпсън и Стенли Тучи. Освен като един от най-добрите съвременни романисти, Макюън е известен и със силно ангажираното си социално присъствие, най-вече с откритото си отричане на ислямския екстремизъм. Следва откъс.

Казвам се Серина Фрум (римува се с друм) и преди почти четиресет години Британските тайни служби ми възложиха тайна мисия. Не завърши благополучно. Осемнайсет месеца след началото бях уволнена, но преди това се опозорих и съсипах любовника си, макар че той несъмнено имаше пръст в собственото си падение.

Няма да разказвам подробно за детството и младежките си години. Дъщеря съм на англикански епископ и отраснах със сестра си около катедралата на очарователно градче в Източна Англия. У дома цареше радушна атмосфера, беше чисто и подредено, пълно с книги. Родителите ми се разбираха, обичаха мен и аз тях – също. Разликата между мен и сестра ми Луси е година и половина и въпреки кресливите ни свади като по-малки, отношенията ни не пострадаха сериозно и като поотраснахме, двете се сближихме. Вярата на баща ни в Бог беше кротка и разумна, ненатрапчива, но и достатъчно силна, за да го издига плавно в църковната йерархия и да ни осигури удобен живот в къща от времето на кралица Ана. Прозорците гледаха към градина с ограда и стари цветни лехи, които бяха – и още са – добре известни сред познавачите на растенията. Така че всичко беше стабилно, завидно, дори идилично. Отраснахме между зидовете на градината, сред всички произтичащи от това удоволствия и ограничения.
Краят на шейсетте облекчи, но не наруши ежедневието ни. Отсъствах от местната прогимназия само по болест. В младежките ми години зидовете на градината станаха свидетели на сериозно „натискане“ с момчета, както се наричаше тогава, на експерименти с тютюн, алкохол и малко хашиш, слушане на плочи с рокендрол, предпочитание към по-ярките цветове и установяване на по-сърдечни отношения. На седемнайсет с приятелите ми се бунтувахме плахо и сладостно, но се учехме прилежно, запаметявахме и декламирахме неправилните глаголи, уравненията, мотивите на литературните герои. Приятно ни беше да се мислим за лоши момичета, но всъщност бяхме доста порядъчни. Всеобщата възбуда, която се носеше във въздуха през 1969 година, ни допадаше. Неотделима беше от очакването скоро да стане време да напуснем дома, за да продължим образованието си другаде. Нищо необичайно или ужасно не ми се случи през първите осемнайсет години от живота ми, затова ще ги пропусна.
Ако зависеше от мен, щях да предпочета мързелива английска филология в някой провинциален английски университет, далече на север или на запад от къщи. Обичах романите. Четях ги бързо – по два-три на седмица – и щях да се чувствам прекрасно, ако можех три години да се занимавам точно с това. По онова време ме смятаха за природен феномен – момиче с математическа дарба. Предметът не ме интересуваше, не ми беше приятен, но ми харесваше да съм на върха, при това, без много да се трудя. Знаех решенията на задачите още преди да осъзная как съм ги получила. Докато приятелите ми пресмятаха измъчено, аз стигах до решението с няколко плавни стъпки, отчасти умишлени, отчасти чисто интуитивни. Трудно можех да обясня защо знам каквото знам. Ясно беше, че изпитът по математика ми струва далеч по-малко усилия от този по английска литература. А през последната си година бях и капитан на училищния отбор по шах. Човек трябва да прибегне до въображението си и до познанията си по история, за да разбере какво означаваше в онези времена едно момиче да отиде в съседното училище и да катурне от пиедестала някакво снизходително и самодоволно ухилено момченце. И все пак математиката и хокеят, а също плисираните поли и пеенето на химни за мен бяха просто елементарни училищни задължения. Реших, че е време да се разделя с тези детинщини, когато започнах да обмислям да кандидатствам в университет. Само че не бях включила в сметките майка си.
Тя беше квинтесенция, или по-скоро пародия, на това какво представлява съпругата на един викарий, впоследствие епископ: притежаваше страховита памет за имената, лицата и проблемите на енориашите, крачеше достолепно по улицата със своя шал „Ермес“ и умееше да разговаря вежливо, но непреклонно с прислужницата и градинаря. Неоспоримо обаяние според всеки критерий, при всякакви обстоятелства. Колко умело общуваше на равна нога с жените с изопнати лица, които живееха в жилищните комплекси и палеха цигара от цигара, когато посещаваха кръжока „Майки и бебета“ в криптата. Колко въздействащо звучеше историята за Бъдни вечер, когато я четеше на децата от „Барнардо“, скупчени в нозете й в нашата дневна. С какво достойнство предразположи архиепископа на Кентърбъри, който веднъж се отби на чай и бисквити, след като бе благословил възстановената фасада на катедралата. С Луси бяхме заточени на горния етаж по време на посещението му. И всичко това – сега следва трудната част – в съчетание с безпрекословна всеотдайност и подчиненост на каузата на баща ми. Мама подпомагаше издигането му, служеше му, улесняваше всяка негова крачка по пътя му към върха. От чорапите, подредени в кутии, и изгладения стихар, окачен в гардероба, до кабинета без нито една прашинка и пълната тишина у дома в събота, докато той пишеше проповедта си. В замяна искаше от него единствено – поне аз така предполагам – да я обича или поне да не я напусне.
Онова, което не бях проумяла за майка си обаче, беше фактът, че дълбоко под традиционната фасада се криеше издръжливото семенце на феминизма. Сигурна съм, че устните й никога не са изговаряли тази дума, но това няма значение. Увереността й ме плашеше. Мама заяви, че е мой дълг като жена да замина за Кеймбридж и да следвам математика. Като жена ли? По онова време и в нашата среда никой не говореше така. Никоя жена не правеше нищо „като жена“. Моята майка обаче отсече, че няма да допусне да пропилея дарбата си. Искаше да успея и да стана необикновена. Трябваше да изградя истинска кариера в точните или инженерните науки, или в икономиката. Позволи си да прибегне до изтърканото твърдение, че всички възможности са отворени пред мен. Не било справедливо към сестра ми, че аз съм умна и красива, а тя не е нито едно от двете. Щяло да стане още по-несправедливо, ако не се прицеля нависоко. Не схванах логиката на това твърдение, но нищо не казах. Мама заяви, че никога няма да прости на мен и на себе си, ако замина да следвам английска литература и стана просто малко по-образована домакиня от самата нея. Имало опасност да пропилея живота си. Това бяха думите й – за пръв и единствен път мама призна или намекна, че е недоволна от съдбата си.
После привлече и баща ми за каузата си – епископа, както го наричахме със сестра ми. Един следобед, когато се прибрах от училище, мама ми съобщи, че той ме чака в кабинета си. Бях облякла зеления си блейзър с герба и девиза Nisi Dominus Vanum (Без Бог всичко е напусто) и начумерено се отпуснах в коженото му кресло, докато той седеше важно на бюрото си, ровеше из някакви документи и си тананикаше, подреждайки мислите си. Допусках, че ще изпробва върху мен притчата за талантите, но баща ми осъществи изненадващ и практичен обрат. Беше проучил нещата. „Кеймбридж“ много искал да демонстрира как „отваря врати за модерния егалитарен свят“. Поради бремето на трижди лошия си късмет – класическата гимназия, фактът, че
съм момиче, и изцяло мъжката учебна дисциплина – със сигурност щели да ме приемат. Ако обаче съм искала да следвам английска литература (не бях изразявала открито подобно намерение, но епископът не помнеше такива подробности), щяло да ми бъде много по-трудно. След няма и седмица мама беше разговаряла с директора на училището. Мобилизирани бяха учителите по някои предмети, които прибягнаха до всички аргументи на родителите ми и до някои свои, и накрая, разбира се, не ми оставаше друго, освен да се съглася.
Затова изоставих амбицията си да следвам английска литература в „Дърам“ или „Абъристуит“, където със сигурност щях да се чувствам добре, и вместо това се записах в колежа „Нюнам“ в Кеймбридж. Още на първия семинар, който се проведе в „Тринити“, разбрах колко посредствена математичка съм. Първият семестър ме потисна и замалко да напусна. Недодялани момчета, напълно лишени от чар или други човешки качества, като емпатия и знания по генеративна граматика, малко по-умни побратими на глупаците, които бях смазвала на шах, зяпаха похотливо, докато се мъчех с неща, които за тях бяха даденост. „А, сияйната госпожица Фрум – възкликваше един от преподавателите, когато влизах в часа му всеки вторник сутрин. –Ваша синеока светлост! Елате да ни осветлите!“ За преподавателите и състудентите ми беше очевидно, че няма начин да успея, точно защото съм хубаво момиче с къса пола и дълги руси къдрици. Истината е, че не успявах, защото бях като почти всички други хора –не особено добра по математика, не и на нужното ниво. Направих всичко възможно да се прехвърля и да уча английски, френски и дори антропология, но никой не ме искаше. По онова време правилата се спазваха стриктно. Накратко, за да не ви измъчвам с дългата и тъжна история, проявих упорство и накрая успях да усвоя една трета от материала.
Съвсем набързо преминах през детството и юношеските си години, също толкова сбито ще представя студентските. Не съм се качвала на лодка, със или без грамофон, не съм стъпвала в театър –сцената ме кара да се чувствам неловко, не са ме арестували при размириците в хотел „Гардън Хаус“. Но изгубих девствеността си още през първия семестър, при това сякаш няколко пъти, защото все ставаше безмълвно и непохватно, а после имах приятна поредица от гаджета – шест, седем или осем през деветте семестъра. Спечелих си и няколко близки приятелки сред жените в колежа „Нюнам“. Играех тенис и четях книги. Благодарение на майка си следвах не каквото трябва, но не преставах да чета. В училище не бях чела много поезия или драми, но мисля, че романите доставяха по-голямо удоволствие на мен, отколкото на приятелите ми от факултета по литература, принудени всяка седмица да пишат курсови работи за „Мидълмарч“ или за „Панаир на суетата“. Прочитах на един дъх същите книги, понякога говорех за тях, ако се намереше кой да изтърпи примитивните ми разсъждения, после продължавах да чета. Така не мислех за математиката. Нещо повече (или всъщност нещо по-малко?), за мен то беше начин просто да не мисля.

Вече споменах, че четях бързо. „Животът ни сега“ изгълтах за четири следобеда, изтегната в леглото! Мигновено поглъщах с очи цял абзац или откъс от текста. Трябваше само да оставя очите и мислите си да омекнат като восък и да снемат съответния отпечатък. За раздразнение на околните, отгръщах страница след страница през няколко секунди с нетърпеливо и рязко движение на китката. Нуждите ми бяха прости. Не обръщах голямо внимание на темите или на умело подбраните думи и прескачах изтънчените описания на времето, пейзажите и интериорите. Търсех герои, на които да повярвам, за да се пробуди любопитството ми за онова, което предстои да им се случи. Най-общо предпочитах хората да се влюбват и разлюбват, но не бях особено против, ако опитат и нещо различно. Тривиално желание, но ми харесваше накрая някой да казва: „Омъжи се за мен“. Романите без женски персонажи ми изглеждаха като безлюдна пустиня. Конрад ми се струваше непроницаем, както и повечето разкази на Киплинг или на Хемингуей. Не се впечатлявах и от репутацията на автора. Четях всичко, което ми попадне. Криминални романи, висока литература и всичко помежду – не подминавах нищо.
Кой известен роман започва толкова стегнато и съдържателно: „В деня, когато пристигна тя, термометърът показваше трийсет и осем градуса“? Не е ли запомнящо се? Няма ли веднага да го познаете? Развеселих приятелите си в „Нюнам“, които следваха литература, с твърдението си, че „Долината на куклите“ е толкова добра, колкото и което и да е произведение на Джейн Остин. Смяха се, подкачаха ме с месеци. А не бяха чели нито ред от Джаклин Сюзан. Но на кого му пука? Кой всъщност се интересува от незрялото мнение на една провалила се математичка? Нито аз, нито приятелите ми. Поне в това отношение бях свободна.
Въпросът за студентските ми читателски навици не е отклонение от темата. Тези книги ме отведоха до кариерата ми в Разузнаването. През последната година приятелката ми Рона Кемп основа седмично списание, наречено – как беше? „?Quis?“. Появяваха се и се проваляха десетки такива проекти, но нейното списание беше изпреварило времето поради смесването на високия и ниския стил. Поезия и попмузика, политическа теория и клюки, струнни квартети и студентска мода, nouvelle vague и футбол. Десет години по-късно същата формула беше приложена навсякъде. Рона може и да не я е измислила, но беше сред първите, прозрели нейната привлекателност. Стигна до „Вог“, преминавайки през литературната притурка на „Таймс“, а после през бурни възходи и падения, като основаваше списания в Манхатън и Рио. Двойната въпросителна в името на първото й списание беше новост, която й помогна да осигури издаването на единайсет броя. Рона помнеше моя коментар за Сюзан и ме помоли да списвам редовна рубрика, озаглавена „Какво прочетох миналата седмица“. Указанията гласяха да съм „бъбрива и всеядна“. Фасулска работа! Пишех със същата лекота, с която говорех, обикновено просто резюмирах сюжета на книгите, през които тъкмо бях пробягала, и в съзнателна автопародия понякога акцентирах присъдата си с редица удивителни. Лекомислената ми и изпъстрена с алитерации проза се приемаше добре. Няколко пъти непознати ме приближаваха на улицата да ми го кажат. Дори дочаках комплимент от шеговито настроения ми преподавател по математика. Това беше най-близкият ми досег до сладостния и омайващ еликсир на студентската слава…