Откъс: „Това, което посееш“ от Юрт & Русенфелт

Седми роман с участието на психолога Себастиан Бергман

Той никога не е спирал да убива след онзи случай в Упсала. Но сега, когато му предстои да стане баща, взима решение. Няма да убива повече. Ала от миналото не може да се избяга толкова лесно.

 

Три убийства в рамките на броени дни разтърсват жителите на Карлсхамн. Ваня Литнер и колегите ѝ трябва да заловят снайпериста преди да покоси следващата си мишена. Но липсват улики, свидетели и ясна връзка между жертвите.

Себастиан Бергман вече води по-спокоен живот. Но следващият му клиент преобръща всичко като го връща към болезнените спомени от цунамито през 2004-та, когато Бергман е загубил семейството си.

"Това, което посееш" (Ера, превод Анелия Петрунова) е седми роман с участието на психолога Себастиан Бергман. Динамична, богата на плътни колоритни образи и със силни социални послания, поредицата на Юрт и Русенфелт разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. 

 

А главният герой – един от най-оригиналните образи в скандинавската литература, бързо се превърна в любимец на читателите по света. Юрт и Русенфелт са сценаристи на минисериала "Себастиан Бергман", както и на популярния сериал "Мостът". Следва откъс.

 

Трети труп, трето убийство.
Ваня хвърли поглед към линейката, която мина през загражденията на улица „Шюркогатан“, група зяпачи се бяха събрали зад синьо-бялата полицейска лента. Няколко телефона правеха снимки и видеоклипове с жълто-зелената линейка, когато без сигнални светлини и сирени тя се насочи към моргата на най-близката болница. Ваня не знаеше къде се намира тази болница, още не беше опознала достатъчно града. Урсула обаче знаеше, беше ходила там, за да има собствена представа за раните на двете предишни жертви. Единствената друга информация за тях беше прочетеното в участъка, след като местната полиция официално им предаде разследването.Първата жертва беше шейсетгодишна жена, Шерщин Нойман, застреляна, когато вероятно е отивала да вземе писмата от пощенската кутия до главния път. Не разполагаха с много информация за нея. Малкият чифлик, където живеела сама, се намираше на усамотено място на десет-петнайсет километра от града. Усамотение, което Шерщин Нойман умишлено търсила, както разбра Ваня, докато се запознаваше със случая. Нямаше преки заплахи срещу нея, но всички – или поне страшно много хора в Карлсхамн, знаеха коя е Шерщин Нойман. Знаеха какво е направила, или по-скоро какво е преживяла, защото така и не ѝ е потърсена официално отговорност – за автобусната катастрофа. Втората жертва се казваше Бернт Андершон, на петдесет и три години, изглеждаше поне десет години по-възрастен на снимката, която висеше на таблото във временния офис в участъка, през няколко улици от тук. От доста години Бернт Андершон злоупотребявал с всички вещества, с които можеше да се злоупотреби. Напоследък, поне според хората, които от време на време се натъквали на него по време на скитанията му из Асарум, където е живял, явно ставало въпрос най-вече за алкохол. Беше познат на местната полиция, беше прекарал безброй нощи в изтрезвителното, арестували го за нарушаване на обществения ред, повдигали му обвинения за по-дребни престъпления, свързани с наркотици, но винаги се отървавал с глоби. Няколко пъти бяха подавани жалби срещу него за кражби и побой над различни жени, които успял да убеди да го подслонят за известно време. Но нямаше нито една осъдителна присъда.Намерили го легнал върху един от фитнес уредите на открито, в края на гориста местност, три дни след като била застреляна Шерщин Нойман. Изстрел в слепоочието, сам по себе си смъртоносен. Една и съща пушка и двата пъти, както стана ясно. Именно тогава Криста Кюльонен, завеждащата местното полицейско управление, беше успяла да убеди висшестоящите от Полицейски район Юг в Малмьо да повикат „Риксмурд“. Нещо необичайно, защото беше минала само седмица от началото на разследването, но все пак и в двата случая ставаше въпрос за снайперист, нямаше свидетели и никакви технически доказателства освен куршумите, никакви празни гилзи, оставени на мястото, никакви следи от гуми, нищо подозрително в записите от малкото охранителни камери, монтирани из целия град. Не разполагаха с никакви улики и се нуждаеха от помощ. Би било преувеличено да се каже, че жителите на града са изпаднали в ужас, но трето убийство с изстрел в рамките на осем дни без съмнение щеше да повиши нивото на тревога и страх, а от тях до гнева беше само една крачка. Ваня въздъхна. Лесно можеше да прерасне в кошмар и не бива да го позволят. Всички погледи бяха отправени към нея, това е първото ѝ голямо разследване, откакто пое ръководството на комисията „Риксмурд“ през декември. Откакто замести Торкел. Тя се обърна и погледна загражденията на следващото кръстовище – на „Кунгсгатан“ и „Сьодра Фугделюкегатан“. Ваня не знаеше какво означава думата или дали изобщо има такава дума. Звучеше ѝ като измислена. Там също се бяха събрали зяпачи, но не толкова много, и се виждаха по-малко извадени телефони. Загражденията бяха изнесени по-далеч от самото местопрестъпление и не беше толкова лесно да се направят снимки, на които да се вижда нещо повече от най-обикновена улица в малък град. Може би щяха да хванат в кадър Урсула, която беше клекнала и снимаше мястото, където е лежала жертвата. Според шофьорската книжка, намерена в джоба на палтото ѝ, тя се казваше Ангелика Карлсон и беше на трийсет и девет години.
– Ваня!
Тя се обърна и видя, че Карлос се приближава към нея. Беше началото на април, слънцето залязваше, но не беше студено или поне не толкова, колкото можеше да се предположи, когато човек види Карлос Рохас. Придърпана над ушите плетена шапка, подплатени ръкавици, шал под дебелото скъпо пухено яке, под което Ваня знаеше, че се гушат плетен пуловер, бархетна риза и тениска. Беше почти сигурна, че е обул и дълги гащи под марковите дънки.Карлос беше най-новото попълнение* в групата. За първи път работиха заедно в Упсала, когато преследваха сериен изнасилвач. Ваня се опита да не мисли за онези седмици през октомври преди три години и половина и как се размина на косъм с възможността да стане една от жертвите. Ужасни неща и един от най-странните случаи, които някога е разследвала, но именно там тя и останалите от „Риксмурд“ се запознаха с Карлос.
Когато Торкел напусна – беше принуден да си тръгне, поправи се тя – наложи се да приемат още един член в екипа. Изборът падна върху Карлос. С него се работеше лесно, беше способен, трудолюбив, старателен. Куп качества, които Ваня ценеше, особено сега, когато на раменете ѝ тежи главната отговорност за всички случаи, които стигат до тях. Карлос беше зиморничав. Зъзнеше непрекъснато, независимо от температурата.
– Какво има? – попита тя, когато Карлос се доближи до нея.
– Там чака една жена – каза той и посочи към камбанарията, която се намираше на известна височина върху хълма, зад черна ограда от ковано желязо, от другата страна на улицата.
– Казва, че чула стрелеца.
– Чула?
– Чула изстрел. Искаш ли да разговаряш с нея?
Ваня обмисли набързо. Предположи, че единственото, което щеше да научи, е, че жената е чула трясък. Но трябва да отиде, налага се да търсят под дърво и камък...
Тръгна с Карлос към малката каменна кула с бежова мазилка, която човек би очаквал да види до църква, но тя се издигаше самотна върху хълма, а най-близката църква беше на пет километра от тук. Тук-там в тревата имаше туфи нарциси, които всеки момент щяха да цъфнат. Тук се е запролетило повече, отколкото в Стокхолм – помисли Ваня и се почувства като пенсионерка, такова изказване беше в стила на баща ѝ, или поне на единия от бащите ѝ, Валдемар. Този, за когото вярваше, че винаги ще държи на него, каквото и да стане, но с когото след множество премеждия, лъжи и разкрития, загуби връзка.Положението не се подобряваше и от факта, че той е в затвора.От време на време се чуваше със Себастиан Бергман, когото в продължение на години се опитваше всячески да извади от живота си. Колкото и да е странно, взаимоотношенията им през последните години бяха станали почти нормални, да се чуди човек как животът поема по най-различни пътища. Причината беше дъщеря ѝ, Аманда, внучката на Себастиан. Щеше да навърши три години през юли. Ваня се изтръгна от мислите си и потисна копнежа, който я обсебваше всеки път, когато помисли за Аманда, а това ставаше често. Жената ги чакаше с кафяво-бежова карирана количка за пазаруване. Беше на петдесет и няколко години, с несиметрична прическа, която, както Ваня предположи, е резултат от срещата с ножица пред огледалото в банята у дома, носеше здрави и чисти дрехи, но въпреки това изглеждаше опърпана. В едната си ръка държеше щипка за събиране на отпадъци от земята, а Ваня видя, че количката беше полупълна с празни кутии от напитки и пластмасови бутилки. Тя се представи с името и длъжността си и помоли жената да каже каквото има за казване.
– Вече го казах на онзи там – посочи с глава към Карлос. – Обикалях наоколо, понеже тук се събират младежи вечер, така че намирам празни кутии, и чух трясък.