page contents Книжен ъгъл: Константин Кацаров и "Пепел" - рокаджия пише роман, участва в "Гласът на България"
Предоставено от Blogger.

Константин Кацаров и "Пепел" - рокаджия пише роман, участва в "Гласът на България"

4.4.13

Константин Кацаров в "Гласът на България"
Константин Кацаров е роден 1970 г. в  Пловдив. От 1999 г. е вокалист на популярната рок група „Ренегат“. Има син Иван на деветнадесет години и дъщеря Християна на осем. Автор е на книгите „Дрибъл“ (2005 г.), първия български аудио-роман „Мутра“ (2006 г.) и романа „Какавида“ (2008 г.), написан съвместно с Надежда Йорданова, с която се познават само виртуално.     „Писател" е титла! Аз не съм писател. Почти сигурно е, че в този си живот няма и да стана. Аз съм автор на истории. Обичам да ги разказвам. Ако и след мен те се помнят, значи съм успял!“, казва Константин Кацаров. Константин Кацаров участва в тв шоуто „Гласът на България“. Той е един от най-атрактивните участници и е част от отбора на Данчо Караджов.

За новия му роман "Пепел" (Хермес) писателят Христо Карастоянов казва: "Това е книга за едно чуждо ежедневие – ежедневието на момчетата от хрониките в криминалните страници на вестниците. Обикновено ежедневие: с техните си грижи, с техните си проблеми, с които се справят по тяхному... И ето това ежедневие Константин Кацаров е успял да превърне в сюжет за роман. Този роман може да ви стъписа, може да ви разгневи, но няма да ви позволи да го захвърлите, преди да сте стигнали до последната страница." Следва откъс от романа.

Пепел

Константин Кацаров

Сергей беше натурален чеченец. Пребиваваше в България с украински паспорт. По професия оксиженист. На тридесет и четири години (със седем по-възрастен от мен), но с него имахме много общи неща. Една зодия – Близнаци. Еднаква височина – 1,85. Тежахме по 110 килограма, а косите и на двама ни бяха остригани. По няколко изкуствени зъба и сходен житейски мироглед довършваха картинката.
Серго беше “моя партия” и най-добър приятел. Носеше много тесни дрехи, по тялото, а връхчетата на остриганата му коса бяха изрусени. Преди около месец сменихме местоработата. Не бе належащо, но се съгласихме. Приехме офертата, защото ни устройваше. Наш общ познат, митничар, беше купил това място. Не че имаше нужда от него, но искаше да се събира с приятелите си някъде. Мястото изглеждаше добро, а кварталът направо си беше конфликтен. Помоли ни да му помогнем за известно време с дисциплината. Поне в силните дни. Нямаше причина да се притесняваме – двамата със Серго бяхме популярни в града и се справяхме безпроблемно. А и Митничаря плащаше дебело.
Серго много ме кефеше. Той беше моят любим анимационен герой. “Мамин сладък гугльо” беше обръщението ми към него, когато бях в добро настроение. По-смел и по-злобен човек от него аз не познавах. Имаше един-единствен страх – да не свърши умнадренът по аптеките.

Извадих ключа от таблото и музиката спря. Изправих се до колата. Наближаваше девет по тъмно и аз се намирах в задния двор на заведението.  Този двор беше само за персонала.
Изкачих стълбите и проникнах в кухнята през тежката неудобна желязна врата. Леля Мария ме посрещна троснато:
- Не си гладен още, нали?
- Щом казваш… – отвърнах й.
- Имам още малко работа. Защо пак си облякъл бяло! – майчински ме укори шестдесетгодишната главна готвачка.
Бях с бяла фланелка, а на това място смятаха, че бялото носи лош късмет.
- Само тази беше чиста – оправдах се.
- Ами мацките да те перат по-често! – искрено се разгневи тя.
- Много са заети, лелче – въздъхнах.
Излязох от кухнята и пътят ми бе препречен от Митничаря – нисък мургав човек с крива усмивка.
- Трябваш ми за малко – каза той угоднически и ме поведе към офиса. – Да стреснеш един келеш…
Не отвърнах. Когато отвори вратата, видях в стаята двама келеши – единият зад бюрото, а другият – до стъклената маса в средата на стаята. Разбрах за кого става въпрос. Този зад бюрото беше съдружникът на Митничаря и беше застрахован.
- Що ме дразниш бе, калъф?! – подхвърлих на сухия мъж до масата.
Той трепна, сякаш бе видял пепелянка, а след това хвърли поглед към другите двама в помещението.
- Не те дразня – отвърна, след като разбра, че на тях не може да се разчита.
Най мразех, когато говоря на някого убедително, той да пуши пред мен, все едно е рекламен агент на марка цигари. Този се усети и остави фаса в пепелника.
- Що не ме дразниш бе, траверс скапан?! Я се изправи! – повиших тон. 
Мъжът май ме взе на сериозно и пак погледна към другите. Те обаче си бяха все същите коравосърдечни копелета. Тогава се изправи.
- Хвани се горе за тръбата, че ще ти стане лошо след малко – посъветвах го аз.
Наивникът се хвана и аз го изрязах с юмрук в десния бъбрек. Изплака, пусна се от тръбата и се свлече. Митничаря лицемерно се хвърли пред мен да го спасява.
В коридора навън мургавото лице на ниския собственик на заведение се разцепи от усмивка.
- Ще ти се реванширам – прошепна ми той.
- Знам – отвърнах му и той видя гърба ми, облечен в бяло.


Тръгнах да търся Чеченеца. Знаех, че е някъде тук, защото видях колата му отвън. Обикновено разпускахме в механата – там имаше телевизор и електронни игри. Но сега бе в ремонт и не работеше. Минах през кухнята, за да се пробвам през служебния вход. Стигнах дотам и ми светна – вратата беше отключена, затова я открехнах много внимателно. Серго напоследък провеждаше там деликатни занимания. Обикновено по-късно, но за всеки случай реших да внимавам. Добре че го направих. Злобният Чеченец се беше отпуснал в сепарето, а русокосо момиче стоеше в него с гръб към мен. Леко се поклащаха и си шепнеха. Ясна работа! Дръпнах се назад и последното, което видях под масата, бяха грижливо епилираните му бедра и смъкнатите до ходилата му дънки. Не ги бях виждал досега. Дънките де.

Наближаваше десет, когато ме извикаха. Седях горе на стол, близо до входната врата. Сервитьорът ми каза, че някакви се лигавели долу – заведението беше на две нива. Слизах вече по стълбите, когато ме пресрещна управителката.
- Три пъти ми дърпат полата, плещят глупости и разливат пиенето – оплака се тя.
“Ти пък какво искаш? Работа в кръчма и изтънчени обноски!” – рекох си наум. 
Отместих я и влязох в помещението. Музикантите се подготвяха за работа. Още беше рано за редовната клиентела, имаше само няколко двойки. Проблема създаваха двама мъже. Приближих бавно към тях и ги огледах. Типични негодници, преминали средната възраст. Вече бяха пияни. Единият бе нахлупил шапка върху главата си като пенсиониран пилот от Формула 1. Много вероятно беше скоро да чуе шума от моя мотор. Другият – дебелак – правеше промоция на самочувствие, изровено от иманяри в някоя много стара гробница.  Акостирах  до тях и те ме забелязаха. Масата им беше кочина, а те квичаха.
- Тегли бе, смотан! К’во ми висиш на главата! – проправи правилния път в отношенията ни пилотът.    
Все едно ми пъхнаха парче уран в устата. Стана ми лошо. Огледах се. Серго се беше излюпил. Стоеше до стълбите на горния етаж и ме гледаше.
- Хайде да не ме излагате тука – примолих се, – да идем вън.
- Айде! – отвърна пилотът и двамата скочиха пъргаво като инструктори по фитнес.
Излязох, а те ме последваха. Спрях пред тоалетните и направих знак на лелчето, което събира таксата, да се дръпне. Двамата пристигнаха, пристигна и Серго. Нещо обаче ги смути. Дали заради физиономията на Чеченеца, или просто заради рязката смяна на интериора, но изтръпналите им от алкохол мозъци изведнъж осъзнаха, че филмът е свършил. Бях много обиден  и го приемах лично.
Пристъпих към Пилота и се опитах да събера двете си длани през главата му. Онзи се озъби и тръгна да пада по стълбите. Подпрях го. Виждайки това, Дебелия хукна и се скри в тоалетните. Серго го последва. Пилота ми обърна гръб и оголи слабините си. Не съм учил анатомия, но си мисля, че след удара черният му дроб си пожела да е гълъб, за да излети от това проклето място. Пилота се срути върху парапета и натисна паузата – плочата спря да се върти.
Влязох в тоалетната. Серго водеше онзи за врата. За разлика от мен, той изглеждаше спокоен – русата, изглежда, беше изсмукала злобата му. Ударих в корема Дебелия и той затвори очи. Тялото му се отпусна и Серго го остави да падне на мокрия под. Там му беше мястото на прасето.
- Този тюфлек сега ти си го мъкни навънка – измърмори Чеченеца и си тръгна.
Останах при лелчето до тоалетните няколко минути. Изчаках двамата да се съвземат и ги изпратих навън. Преди това си платиха сметката.
Връщах се в заведението, когато ги видях да се качват в едно такси. В този момент мобилният ми иззвъня. Беше Хари – майка ми. Искаше да се видим. Малко необичайно за това време, но скоро беше излязла от болница и вероятно не й беше добре. Реших да побързам. Обадих се на Серго и запалих колата.
“Веселата вдовица” (така се казваше заведението на Митничаря) се пукаше по шевовете от чалга и човеци. Нямаше места и Серго беше заключил външната врата.
- Всичко наред ли е? – попита ме той.
- Да – отвърнах.
Точно пред мен на една маса шестица имаше три двойки – млади хора, официално облечени. Според мен честваха нещо. По някое време едното момче се качи върху стола. Да речем, че това беше нормално – искаше да го забележат. След минута-две се превъзбуди и стъпи върху бялата покривка на масата. Разбута с официалната си обувка чиниите, от които допреди малко беше консумирал, и се закълчи. Масата беше препълнена и сътрапезниците му освободиха терен. Навън времето бе леко влажно и обувките му оставяха върху бялото кални дири. Това обаче явно не пречеше никому – всички бяха щастливи, а самият той – в еуфория. Те можеха и да си мислят, че това е бардак, можеше и да живеят в такъв, но в заведенията, в които аз съм работил, подобно балканско поведение не се толерираше. Отидох до масата и се опитах да привлека вниманието на танцьора. Той ме видя и ми каза “наздраве”, макар по нищо да не личеше, че внимава за здравето си – пред него в мое лице стоеше остър балкански грип, а той с лека ръка го пренебрегваше. Опитах се да стигна по-близо до него, но вторият от мъжки пол /ако не преувеличавам/  пренебрежително ме спря с ръка, без дори да ме погледне. Трите смотани жени от същата компания ме изгледаха косо, сякаш се намираха в родилния дом и акушерката им носеше изрод вместо тяхната прекрасна рожба. Стана ми ясно, че това са група хора, на които им липсваше какъвто и да е инстинкт за самосъхранение. Не, денят не беше мой - беше техният ден. Аз само бях в цикъл и те удариха джакпота. Грабнах за гушата първия, дето се правеше на бариера пред мен, и го изхвърлих от стола. Той падна тежко по гръб, а аз изритах стола му върху него. Бързо докопах за крака този върху масата и падайки, той шумно се разби ведно с посудата. Жените изпищяха. Какво по-балканско от това – кютек на фона на чалга и женски писъци! Третият от мъжете ме връхлетя. Поех костюмираното му тяло и го повлякох навън. С периферното си зрение забелязах Серго. Този на земята пред него се опитваше да се надигне. Чеченеца му помогна и заедно тръгнаха след мен.
Изкарах моя в коридора и го опрях в стената, защото се дърпаше. С един удар му изкарах въздуха.
- Криминална... криминална… – дочух го да хрипти.
Отпуснах го леко и той се легитимира. С карта. Стиснах го отново за гушата и го блъснах в стената. Серго залепи другия до него.
- Аз съм от Интерпол бе, говно! – казах аз.
- Ние сме полицаи! – изхърка другият.
- К’ви полицаи, вие сте прасета бе! – изказа се по техен адрес Чеченеца.
Дойде Митничаря и ни накара да ги пуснем. Този, когото бутнах върху масата, бил син на негов приятел – офицер от полицията. Оставихме ги на мира и му казахме той да се оправя вътре. Обеща ни.

Стоях си кротко в коридора до входа, Серго цъкаше на играта в механата. Балканският танцьор, накуцвайки, дойде при мен, седна на другия стол в близост и ми поиска откуп, задето го болял гърба. Първо му казах, че е слаб танцьор. После му предложих да дойде с мен отзад до колата, да му дам откупа. Той отказа – щял да ме чака вътре. Отвърнах му, че ако е с карта, няма от какво да го е страх, но той настоя да ме чака вътре. Казах му, че има лош дъх и му предложих дъвка. Той стана и вече на вратата, се изплю по въпроса, в смисъл че сме имали късмет, дето не си носели оръжието.
 Погледнах ръкавите на бялата си блуза – и двата бяха оцапани с кръв. Влязох в кухнята и я свалих. Леля Мария я изпра, без да каже нищо.
Прибрах се в пет сутринта и седнах пред компютъра. Не ми се спеше. Играх белот. Спечелих всички игри. Да, беше ми ден. Дано, казах си, защото ми предстоеше много важна работа.